През лятото на 2008 г. пътувах в САЩ с вътрешен полет от Атланта до Ричмънд – в малък и препълнен самолет, от огромно международно летище към малък южняшки град. С останалите пътници се качи и един войник – в познатата сивкава униформа „на пиксели”, със светлобежови, прашни кубинки и лице с прашно слънчев тен.

„Дами и господа, добре дошли на борда.” – прозвуча гласът на стюардесата – спокоен, с отворена интонация, типично по южняшки. „С нас за дома лети един от нашите герои. Преди да закопчаете коланите, нека всички го поздравим.” Войникът се сви на седалката си, а самолетът избухна в овации.

Разказвам това, защото за съжаление то никога не може да се случи у нас. Близо 500 български войници рискуват живота си в Афганистан, защото там ги е изпратила България. Но те са герои само за своите близки, а за почти всички останали, те… просто са там.

В момента трима наши войници от базата в Кандахар са на лечение във Военномедицинска академия в София. Двама от тях все още са на легло. Единият отвори очи за първи път преди броени дни. Тримата бяха ранени при ракетната атака срещу базата на 24 януари.

„Няма ли вече да дойде пролетта?” – пита младши сержант Александър Александров. Само преди две седмици лекарите предпазливо казваха, че за живота му още има опасност. Шрапнел от талибанската ракета попадна в главата му и в дните след взрива мнозина казваха, че вероятно няма да оцелее. Днес при него в стаята в клиниката по ортопедия и травматология са майка му и жена му. Той постоянно ги пита за пролетта, защото лекарите са му казали, че напролет отново ще може да ходи.

На гости в стаята на Александър идва редник Явор Иванов. Той е настанен в клиниката по пластична хирургия няколко етажа по-нагоре. „Ще се оправиш! Щом сме стигнали дотука, няма страшно.” – казва Явор. Александър не помни нищо от взрива. Няма как да помни и престоя си в болниците в базите Кандахар и Баграм, както и в Ландщул, Германия, защото изпадна в кома веднага след експлозията.

„И аз не помня много от болницата в Кандахар.” – признава Явор. „Имаше много хора, но от морфина ту идваш в съзнание, ту излизаш.” Но други помнят как в болницата той е питал само дали другите са добре. Днес е ред за поредната пластична операция за възстановяване на левия му глезен. Предстоят още няколко такива операции, защото фините кости в тази част на крака му бяха раздробени от шрапнел. „А дали между операциите лекарите няма да ме пуснат да си отида до вкъщи?” – пита Явор, докато върви с патериците по коридора към стаята си.

В съседна стая в клиниката по пластична хирургия лежи ефрейтор Йордан Петков. Засега му разрешават да ходи само от леглото до прозореца. „Не ми дават да ходя. Защо?” – пита Йордан с нескрито разочарование. „За да може присадената кожа на крака ти да зарасне.” – обяснява майка му – медицинска сестра, която се грижи за него откакто е в болницата. На Йордан е присадена кожа на дясната подбедрица, взета от бедрото. Той преживя и коремна операция, след като шрапнел мина през гръдния кош и корема му.

Месец след ракетната атака в Кандахар Афганистан отново изчезна от дневния ред на българските медии. От вниманието на българските зрители и читатели изчезнаха и българските войници там – около 250 в Кандахар и още приблизително толкова в Кабул. Те отново са герои единствено за своите близки, които всяка вечер гледат със свито сърце новините. „Ние тук сме забравени.” – каза офицер, с когото говорих в Кандахар преди месец. „Идваме за шест месеца – не знаем какво става в България и в България не знаят какво става с нас. Най-тъжно беше на Коледа. Всички други получиха картички, подаръци. Ние – не.”

Броени седмици преди други светли православни празници – Великден и Гергьовден – навярно е време да се замислим дали отдаваме заслуженото внимание на нашите войници на мисия. От нашата подкрепа имат нужда както ранените на лечение във ВМА, така и всички останали, които в момента са в Кабул и Кандахар. Също като американския войник на път за дома в Ричмънд те изпълняват мисии заради семействата, професията и родината си. И също като американския войник те заслужават овациите на сънародниците си.

25 февруари 2010 г.

—

Разказ за съдбата на войниците, ранени в Кандахар през януари 2010 г., можете да гледате тук: