Деликатно за натиска, журналистиката и протестите. Едно интервю, което дадох за списание „Мениджър” на 15 август – ден преди в София да дойдат първите автобуси с контрапротестиращи и четири дни преди Ани Цолова и Виктор Николаев да напуснат бТВ. Интервюто води Елица Николова.

Съгласен ли си, че протестите #ДАНСwithMe реабилитираха журналистиката?

В някои отношения – да. Присъствието на прогресивни и мислещи хора на тези протести принуди всички големи медии да вложат повече усилия в отразяването им. Нито една уважаваща себе си медия не си позволи да си зарови главата в пясъка. Всеки журналист се хвърли да си върши работата независимо какъв е като позиция в медията – репортер, продуцент, оператор.

Какви медии имаме зависи ли от това какво гражданско общество имаме?

Не бива да се залъгваме, че няколко десетки хиляди души, образовани и технически грамотни, т.е. Интернет активни, са представителна извадка на обществото. Една огромна част никога не е ползвала Интернет, което значи, че обществените дебати не могат да се случват там. По време на февруарските протести масово се говореше за „исландския модел“. Фразата се подмяташе, без повечето хора да си дават сметка, че  моделът на тази малка страна се базира на изключително грамотно и Интернет-активно население, по брой сравнимо с населението на Пловдив или Варна. У нас реалността е съвсем друга – за по-голяма част от хората основният източник на информация и забавление остава телевизията. Когато един процес не попадне в новините, няма го и в дневния ред на обществото. Това е и парадоксално, и опасно.

Значи енергията в социалните мрежи не е заплаха за политическия комфорт? 

Заплаха е само до известна степен. Вярно е, че над два месеца политическият  естаблишмънт не може да прави каквото си иска, така както го е правил повече от 20 години. Но когато се стигне до избори, предсрочни или редовни, ще бъдем изправени пред този факт: телевизията остава основен източник на информация. И за това си дават сметка както хората във висшите етажи на политиката, така  и тези, които са обвързани със или са собственици на големи медии. За тях е от ключово значение да овладеят посланията в новините.

Каква е реалната форма на цензурата днес между властта, пазарът, автоцензурата, журналистическият морал?

Ако допреди 20 години е имало тотална цензура, наложена по линия на политическия строй, в сегашната реалност говорим за чисто икономически натиск. С уговорката, че  бизнес и политика в България са тясно преплетени. Ето защо изясняването на собствеността на медиите е от ключово значение. И още – важно е да се знае какво друго притежава собственикът на една медия. Тогава, при обсъждане на важни политически и икономически събития и процеси в обществото, става ясно дали публикуването или скриването на определена  информация има за цел да повлияе на формирането на мнение.

Разбира се, това не се отнася само за българската реалност. Когато живеех в САЩ в края на 90-те години, една от трите големи телевизионни вериги ABC стана собственост на медийния гигант в забавлението „Disney”. Преди нея, най-старата от трите вериги  NBC вече беше станала собственост на индустриалния гигант „General Electric”, а третата, CBS бе станала собственост на друг индустриален гигант, „Westinghouse”. Трите вериги са традиционни новинарски лидери и имат сериозно влияние върху формирането на общественото мнение.

Журналисти и специалисти по етика сериозно се тревожеха, че сливането на медии с  индустриални компании може да доведе до възникването на сериозни етични казуси в новините. И „General Electric”, и „Westinghouse” са производители на широк спектър технологични продукти – от самолетни двигатели до ядрени реактори и оръжие. Хипотетично, представете си ситуация, при която компанията-майка бъде уличена в незаконни практики при доставка на оръжие за Пентагона, например. Как биха отразили скандала в новинарската редакция, която е част от същата гигантска компания?  В случая с ABC, журналисти и експерти се тревожеха, че при новия собственик „Disney” акцентът в новините може да се измести в посока на забавлението за сметка на сериозните, тежки теми.

И все пак говорим за случаи, в които собствеността на медиите е ясна и публично известна. Тогава потребителите могат лесно да преценят в чии интереси работи определена информация, ако журналистите въобще си позволят в една силно конкурентна среда  да направят опит да наложат конкретна гледна точка или да премълчат друга.

Може ли журналистиката като категория да бъде по-изобретателна от цензурата?

Съвестта и изостреното чувство за справедливост са основите на тази професия. Следват фактите, източниците, проверяването и сверяването на информация… И когато принципите не се спазват, се получават съшити с бели конци истории, които рано или късно лъсват – особено бързо в очите на по-образованите зрители.

По принцип частните медии са бизнес, а основната функция на всеки бизнес е да печели пари. Новинарските редакции са част от медийните компании, но техният продукт – журналистиката – не може да бъде бизнес. Това е особеното в този бранш. То е ключът за успеха на една поливалентна телевизия в нормална пазарна среда.

Новините създават доверието в медията и това се отразява пряко върху гледаемостта на цялата програма. Затова и новинарските редакции трябва да бъдат автономни, в тях бизнесът не бива да се намесва. Обратното води до срив на доверието и съответния срив в гледаемостта.

Има и друга страна на проблема. Загубата на доверие кара зрителите да търсят информация от източници със съмнителен произход и да им вярват, само защото отговарят на техния мироглед. Това може да бъде пагубно, защото така градивният сблъсък на гледни точки изчезва. Остават омразата и убеждението, че някой някого иска да излъже.

Пример е любителското видео с белия автобус от нощта на сблъсъците около парламента от 23-и срещу 24-и юли. Авторът му упорито твърди, че кадрите доказват как стъклата на автобуса са строшени отвътре. Гледах видеото фрейм по фрейм, с очите на човек, който се занимава с телевизия почти 20 години. Нека се изразя така: ако бъда повикан като вещо лице в съда, няма да мога да кажа, че видеото доказва твърденията на автора. Но когато се появи във Фейсбук, то беше гледано хиляди пъти. Хиляди хора веднага му повярваха. За съжаление последвалата неадекватна реакция на МВР само увеличи гнева им.

Стигаме до въпроса за капаните, в които събития като тези протести могат да вкарат журналистиката?

В желанието си да ги подкрепиш, да покажеш, че си част от хората по площадите, или пък обратно – да ги заклеймиш и демонизираш, си в състояние да пуснеш силно манипулативна история. И тук е ролята на сериозните медии – да показват събитията от всичките им страни. В България под качествена журналистика често се разбира т. нар. коментарна журналистика, добре изразеното мнение на колумнист, в което обаче липсва сблъсък на равнопоставени тези. Като журналист си длъжен да дадеш гласност на различни позиции, за да може потребителят да има шанса да изгради информирано мнение. Другото е налагане – написано прекрасно, с интересен подход към темата, но едностранчиво.

В предишното ни интервю в тази рубрика, един млад журналист, Райко Байчев, определи езоповския език за ценна форма на комуникация, чрез която аз и ти можем да се разберем зад гърба на цензурата.

Така е, когато става въпрос за комуникация между колеги или в по-тесен кръг, който споделя едни и същи ценности и разчита метафорите по един и същи начин. Извън този кръг хората често схващат нещата буквално. Не беше ли такъв езоповски език показването на всички нелепи ситуации, едно към едно, с участието на Бойко Борисов? Оказа се, че неща, които сами по себе си са карикатура, за повечето зрители бяха нещо страхотно, симпатичен бабаитлък. Редицата гафове от гледна точка на дипломатическия етикет, всички тия рязания на ленти, топенето на къшеи питка в мед, бяха гротеска за хората, които разбират езоповския език. Но този подход не работи за по-голяма част от медийните потребители.

Когато преди две години Монти смени Берлускони в Италия, карикатуристите там се оплакаха, че ще изпаднат в криза поради липса на такава силна муза като бившия премиер. Какво е нивото на политическата карикатура у нас?

В новините правихме репортаж на тази тема и си спомням мнението на самите карикатуристи – че в България обектите на тяхната работа нямат никаква самоирония, изключително докачливи са – те се обиждат и започват да звънят в редакциите. Ако в Западна Европа отношението към това е съвсем нормално и леко, у нас не е така.

Какви медии или формати все още липсват у нас?

В българския ефир според мен липсват документалните филми. От години се опитваме да правим такова съдържание, но във времената на криза то се оказа лукс – става бавно, струва скъпо, в доста случаи няма много дълъг живот и не може да бъде заложено в праймтайма заради по-бутиковата си аудитория. Сега обаче възобновяваме рубриката „bTV Документите“ и започваме да работим по-активно в тази посока.

Срещаш ли се от времето на престоя ти в САЩ някакъв железен пример за това какво е журналистика?

Няма да забравя думите на Джим Кланси, дългогодишен водещ на CNN: „За мен е важно, че познавам този занаят от най-ниското ниво и още утре мога да бъда репортер. За мен няма значение, мога да правя всичко“. Това отношение е много важно. Първо си репортер и после всичко останало. Както в армията, първо си войник. В журналистиката е същото.