„Само помни, че нещата, които пуснеш в главата си, остават там завинаги, каза той. Помисли за това. Но човек забравя някои неща, нали? Да. Забравяш онова, които искаш да запомниш и помниш онова, което искаш да забравиш.”(1) Баща и син търсят спасение в един умиращ свят в романа на Кормак Маккарти  „Пътят”.  Бащата пази сина си от въоръжени насилници, които ловуват хора, за да ги ядат. Опитва се да опази човечността му и понякога го кара да затваря очи. В умиращия свят ги заобикалят само кошмари.

Преди години един колега направи документален филм с  кадри, за които всички знаем,  но които са прекалено жестоки, за да използваме – служебния видеоархив на МВР от тежки катастрофи. Грозни, оплетени железа, които преди минути са били автомобили, и ярки късове червено, които са били живи хора. Филмът беше потресаващ. Шофирам почти всеки ден и почти всеки ден искам да стисна очи, за да не видя поредния кошмар – летяща кола, която почти успява да се превърне в куп железа или човек, който по чудо не се разпада на яркочервени петна. Архивът на МВР е брутален. Остава в главата завинаги.

През годините в главата ми са се натрупали и други образи – много по-меки, красиви, дори усмихнати. Тях също ги виждам често, докато шофирам. Лицата на хора, които са останали живи само в спомена от усмихната снимка. Като този на Съни от миналата седмица – момичето, което пиян таксиметров шофьор уби на спирка на „Цариградско шосе”. Тези образи са много, но не са шокиращи като архива на МВР. Едва ли биха могли да впечатлят насилници, въоръжени с автомобили.

Нашият свят може да бъде не по-малко кошмарен от този на Маккарти, щом като толкова малко хора се трогват от красива усмивка, от пешеходна пътека отрупана с рози или пък от майчина ръка, която гали гравирана снимка на надгробен паметник. Всъщност вече съм убеден, че някои хора забравят човечността си, щом седнат зад волана. Защо иначе шофьор ще изпие безброй „менти” и след това ще се метне да кара? Човечността е отношение към живота на другите.

Не разчитам на човечност по българските пътища.  Прилагам т. нар. „защитно шофиране”  – очаквам всички да карат в нарушение и така предугаждам катастрофи. Не очаквам някой пред мен да даде мигач при смяна на лента; предполагам, че летящата към кръстовището кола няма да спре на стопа и вероятно ще ме удари странично; убеден съм, че мотористът не ме вижда в огледалото си… Не знам дали въобще терминът „защитно шофиране” съществува в България. В САЩ е утвърден принцип – „defensive driving”. Думата „defensive” се превежда и като „отбранителен”. Отбранително шофиране.  Вероятно това е по-точно за България. Методът работи, но ужасно ме уморява. Но пък съм жив. За съжаление „отбранителното шофиране” не би могло да помогне на Съни. Тя просто е чакала автобус на спирката и не е имала никакъв шанс. Уби я таксиджия, оставил човечността си при приятелите на масата с ментата.

Разбрах, че преди години на таксиметровите шофьори са пускали служебния видеоархив с катастрофи на МВР, преди да излязат на работа. Вкарвали са им шокиращи образи в главите, за да не забравят човечността си. Това е парадокс, но архивът с кошмари днес би бил полезен за всички. Особено когато трагедиите с усмихнатите хора, останали само на снимка, явно нямат никакво значение.

—

(1) Cormac McCarthy, The Road (New York: Vintage International, 2006); p. 12.