Home

Карам по „Борис” – булевард „Цар Борис Трети”. Гумите ми трополят по ръбестите павета в десет сутринта. Навън е слънчево и страничният ми прозорец е отворен – колкото в купето да влезе още малко октомврийски прахоляк. Тръгнал съм към „Овча купел” – към някакъв склад за електроматериали.  Не го знам къде е и трябва да го намеря. Всъщност, не знам и как се стига до „Овча купел”. Никога не съм ходил там.

„Карайте… един… километър… и 500 метра… направо. След  това… завийте… надясно.” – обяснява гласът на Калин Врачански от джи-пи-ес навигатора. Подарък ми е и за първи път си го пускам в София. Страхотен подарък. Не знам защо, но не пожела да ми проговори с женски глас. Човърках по менютата – нищо. Трябва по-внимателно да почовъркам.  Засега ще си карам с Калин Врачански. Важното е да намеря „Овча купел”.

Светофар. Карам в най-лявото платно. Паветата затрополяват по-бавно и постепенно спират. Поглеждам към таймера на светофара отгоре – 37… 36… 35… Поглеждам напред. Тъпо. Светофарът е двоен – кръстовището на „Цар Борис Трети” и „Академик Иван Гешов”. На другия светофар моята лента е за задължително наляво. А Калин Врачански каза – направо. Значи щом тръгне колоната, ще трябва да се престроя вдясно – някой  милостиво да ме пусне…

„Майка ти да е*а!!!!”  А! Някой отзад ме псува! Ама защо? Аз още никого не съм засякъл! Седя си кротко и точно съм се пресегнал виновно за мигача. Поглеждам в огледалото. Един озверял човек в сребрист мерцедес злобно навърта волана на място, за да ме „изреже” отдясно.  Почти ми е влязъл в багажника. Типичен образ – голяма глава, която се върти на къс врат и гадна физиономия, която продължава да ломоти нещо. Вече не чувам какво.

Номерът му е с четири тройки, а мерцедесът – някаква спортна „класа”.  Явно поредният кретен, който бърка класата на колата си със своята собствена. Или компенсира оборския си произход с конски сили. „Сливнишкия герой, балканския гений… Ехе, на какви работи още е той способен!” Въобще, отзад ме псува еманацията на прехода – Ганьо яхнал двеста коня.

68-а бригада Специални сили

68-а бригада Специални сили

20… 19… 18… Вдигам поглед над огледалото. Там съм си сложил една нашивка –  орел с разперени криле пред парашут. Емблема от униформата на българските парашутисти от „68-а бригада специални сили” в Афганистан.  Подари ми я един приятел в Кабул. Свали си я от ръкава и ми я даде. А дали „класата” отзад знае, че с един шут мога да му откача голямата глава? Позеленявам от яд. Лицето ми сигурно вече е с цвета на нашивката, а между зъбите ми скърца софийският прахоляк. Гаден като кабулския.

10… 9… 8… „Класата” се е набутал в колоната отдясно и се наврял в нечий друг багажник. Виждам го в страничното огледало. Ще го изрежа и на следващото кръстовище ще му ковна едни спирачки отпред. На джи-пи-ес картата се вижда – улица „Софийски герой”. Само да ми излезе тоя нещастник… „Продължете… един… километър… и 500 метра… направо.” – услужливо припомня Калин Врачански. Е сега вече ше стане „Стъклен дом”. 3… 2… 1… Газ!

„Класата” върти гуми и излита. Аз, обаче, отпускам челюсти и потеглям плавно напред с учтив десен мигач. Точно сега и точно по ръбестите павета на „Цар Борис Трети” минава границата между нормалността и агресивния примитивизъм. Категорично отказвам да бъда „класа”, но признавам, че това всеки път изисква усилие. По принцип в общество, в което учтивото „добър ден” все по-често е лукс, желанието да набиеш на някого шут в главата се преодолява трудно. Въпреки това, макар че все още съм позеленял като нашивката над огледалото, продължавам бавно напред с десния мигач. Отваря се място и минавам в дясната лента – едно капковидно автомобилче ме пуска. Благодаря с аварийните мигачи и продължавам към склада за електроматериали.

Сещам се и за едно печално съвпадение – за историята на един 21-годишен електротехник, убит до колата, пред очите на годеницата си. Трагедията се разиграва през 1996 година, но не в България, а в Англия – страната на добрите обноски и учтивите разговори за дъждовното време. Годеницата на Стивън Камерън току-що е взела книжка и  отнема предимство на джип на изхода към магистрала край Лондон. Шофьорът на джипа изскача на следващия светофар и се нахвърля с псувни към момичето. С нея, обаче, се вози Стивън, който бързо излиза и след кратка разправия събаря с ритници озверелия човек на земята. Но поваленият е не кой да е, а наскоро излезлият от затвора рецидивист и убиец Кенет Ной. Той вади нож и намушква Стивън в сърцето, след което изчезва с джипа си.

А дали „класата” отпред не е някоя тукашна версия на Кенет Ной? По улиците на София и по новините на телевизиите напоследък шетат доста хора с многозначителни прякори. За разлика от Кенет Ной те така и не влизат в затвора, но пък много от тях носят оръжие. А какво са брилянтните ми шутове в сравнение с пистолет? С леко потна ръка минавам на четвърта и продължавам в дясната лента към следващия светофар. Капковидното автомобилче ме задминава отляво.

През 1996 г. Кенет Ной сякаш потъва в дън земя, но година по късно британската полиция го открива с променена самоличност в Испания. Британският съд го осъжда на доживотен затвор. А дали спящата в патрулките българска полиция ще си мръдне пръста за мен? Дали ще направи международна операция за издирване на „класата”? Или ще го чака сам да се предаде, когато му кефне – като братя Галеви, например? А на какво ли пък ще го осъди българският съд?

„Класата” наближава следващия светофар в лявото платно. Пред него няма никого. Изведнъж рязко набива спирачки и капковидното автомобилче зад него избягва удара на косъм. В последния момент то успява да мине вдясно и спира пред мен.

„Да ти е*а майката, мааа!!! Оооуууу!!!” „Класата” се е изравнил с автомобилчето и през отворения си десен прозорец псува жената зад волана. Чак сега разбирам. На предишния светофар е псувал нея, не мен. Вероятно го е засякла – сигурно както годеницата на Стивън Камерън е засякла Кенет Ной в Англия. Но жената по ръбестите павета на „Борис” е сама в колата си. Гледа право напред, докато „класата” продължава да ломоти и да й ръкомаха. Какво ли й минава през ума в този момент? Дали иска да раздава шутове като мен?

3… 2… 1… Газ! „Класата” пак върти гуми и изчезва. Аз тръгвам бавно зад жената с капковидното автомобилче. „Карайте… един… километър… и… двеста… метра… направо. След това… завийте… надясно.” Следващото кръстовище е улица „Житница”. Пак настигам „класата”. Светва зелено и той завива наляво към „Красно село”. Капковидното автомобилче продължава напред, а аз тръгвам надясно – към склада за електроматериали в „Овча купел”. Тръгнал съм натам, защото наскоро ми разбиха къщата и ми изтръгнаха почти всички кабели от стените. Разбрах, че ги горели и предавали медта за старо желязо. Сега ще си купувам нови, а от склада е по-евтино.

*Road Rage бяс на пътя

8 thoughts on “road rage*

  1. “Или компенсира оборския си произход с конски сили.” Господин Петков , надминахте себе си!!!! 😀

  2. Леле, и сега като имам Мерцедес с огледален номер значи имам оборски произход?!? Ще го продам и ще си купя ръждясала таратайка че да изглеждам по-интелигентно!

  3. А псувате ли другите шофьори по пътя? Отнемате ли предимство, за да изпреварите всички останали? Притискате ли ги с фарове на магистралата, щото ви пречат да си карате с 200? Да не изброявам всички други проявления на оборски манталитет. Марката на колата и номерът й сами по себе си не означават нищо.

    ПП. А с розово масло се правят най-изисканите парфюми…

  4. Марката на колата може да не значи нищо (макар, че има много хора, които си ги купуват за да изглеждат на мафиоти с тях). Що се отнася до номера, според тях означава нещо, инче нямаше да го правят. Излишна показност… пълна комплексарщина. Същите тези хора ако могат да влязат с колите си в заведението за хранене и да паркират до масата си, ще е най-добре. Обикновено местата за инвалиди са запазени за тях.
    Стела, не е нужно да си продаваш мерцедеса, но ако си с еднакви цифри на номера и ги разкараш и шофираш по правилата и уважаваш всички участници в движението, определено ще изглеждаш по-интелигентно.

  5. Благодаря за интересното четиво! Обикновено не пиша коментари. Прочетох поста ти и след около час…ето че вече пиша коментар. Допада ми описанието на една толкова тривиална ситуация по такъв необикновен начин- имах усещането, че аз съм в четвъртия автомобил- след “класата”, твоят и капковидното автомобилче. А обикновено усещанията не лъжат. Аз поне се доверям на моите – за хората, за нещата от живота. А хората… са като ароматите. Има такива, които подобно на ароматите, се запечатват завинаги в главата ти. Като уханието на топъл хляб или на все още горещи сладки с масло и ванилия.Така е и с хората. Има такива, които се запечатват в главата ти със завидна лекота, останалите са просто преминаващи през живота ти и се налага да ги търпим. Хомо сапиенси, подобни на този, който “бърка класата на колата си със своята собствена.”. Това много, ама много ми хареса : ). Ще го ползвам, почти като мантра, следващият път когато някой ме засече.
    Ако ти остане време или решиш, подобно на мен днес, да си подариш един от онези” lazy days”, за презареждане на батериите, може да си налееш чаша бяло вино и да се разходиш насам-натам из блога ми :
    http://www.sunflowers1.blogspot.com

    Хубава вечер !

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s