Month: December 2012

бърз анализ на магията

Billboard "Магията на Коледа"

„Магията на Коледа” се извисява над едно софийско кръстовище. Симпатичен млад господин е прегърнал отзад симпатична млада дама, която е легнала и се усмихва с притворени очи. На билборда пише, че магията на Коледа е „винаги на мода”. Това е част от празничната рекламна кампания на голям софийски мол – снимка в стил „сексът продава”, рекламен девиз и игра на думи. Въобще, стандартно послание в традицията  на „културата на желанията”. За да обясня какво всъщност ме притеснява в този билборд, искам да ви припомня една от легендите за магията на Коледа, която е на повече от 1700 години и води началото си от истински хора и събития.

В края на трети век от новата ера в средиземноморския град Патара живял беден баща на три дъщери. По онова време градът бил част от най-източните провинции на Римската империя, а днес руините му се намират в областта Анталия на анадолска Турция. След поредица от несгоди бащата бил разорен и отчаян. Затънал в дългове. Той нямал пари за зестра и не можел да омъжи дъщерите си. Трябвало да се раздели с къщата си, а момичетата – да продаде в робство. Те щели да станат проститутки.

По същото време в град Патара живял един друг човек, който е останал в историята с името Никола. Днес всички го наричаме свети Никола или свети Николай Чудотворец заради извършените от него приживе добрини. Никола бил роден в християнско семейство и по-късно станал епископ на съседния град Мира. В онези години  християнството все още не било официална религия в Римската империя и вярващите били подложени на жестоки гонения.

За разлика от бедния баща, Никола бил заможен. Родителите му починали рано, но му оставили значително богатство. Един ден Никола разбрал за съдбата на бащата и трите му дъщери. Той намерил къщата му и през нощта хвърлил през прозореца кесия с жълтици. На другата нощ хвърлил втора кесия, а на следващата нощ – трета. В последната нощ бедният баща успял да догони Никола по улицата и видял в него Божи пратеник, който му попречил да извърши грях.

Според една от версиите на легендата Никола хвърлял по една кесия с жълтици в навечерието на всяка нова година, когато дъщеря навършвала пълнолетие. Според друга, веднъж той хвърлил кесията през комина. Тя паднала в изпрания чорап на едно от момичетата, оставен край огнището да съхне. Оттук води началото си традицията на Бъдни вечер пред камината да се оставят чорапи, а също и традицията на коледните подаръци въобще. В крайна сметка благодарение на добрината на Никола бедният баща не продал дъщерите си за проститутки и успял да ги омъжи.

Billboard

Сега нека се върнем на билборда с „магията на Коледа”. Нещо да ви притеснява? В защита на „магьосниците”, създали тази реклама, ще разкажа продължението на историята на свети Никола – този път не като легенда, а като поредица от исторически факти. Мощите на светеца били откраднати от гроба им в Мира около седем века след смъртта му. Те привличали в града богомолци и се славели с това, че от тях излиза вълшебно миро. Кражбата била поръчана от търговци от южноиталианското градче Бари. В ранното средновековие търговията с християнски реликви в Европа била процъфтяващ бизнес, а поклонничеството – ранна форма на това, което днес наричаме туризъм.

През 1087 г. търговците от Бари изпратили кораб с наемници през Средиземно море до далечната Мира със задачата да откраднат чудодейните мощи и да им ги донесат. Издигнали и внушителна катедрала, в която да ги подслонят. Надеждите им се оправдали. Тленните останки на свети Никола и до днес са основно перо в икономиката на градчето, а мирото от тях е добър бизнес.

Парадоксалното е, че благодарение на кражбата по поръчка добрините на свети Никола постепенно се прославили и се превърнали в част от празничната  митология, която наричаме „магията на Коледа”. Самията светец днес е по-познат като Санта Клаус или Дядо Коледа, който неуморно раздава подаръци. Очевидно някои магии са винаги на мода. Някои тях са истински чудеса, а други – обикновени търговски трикове.

Честита Коледа.

коледа и бедния ричард

Дойде декември и американците щурмуваха моловете. А заедно с първия сняг по новините заваляха и избелелите клишета  за “коледната треска”, “шопинг-истерията” и подаръците. Всъщност, американците щурмуваха моловете по традиция още в края на ноември, а през декември ги щурмуваха българите. Съответно компаниите за бързи кредити започнаха да отчитат станалия традиционен предколеден бум на желаещи да плащат жестоки лихви. В тазгодишната “коледна треска” искам да ви разкажа за един литературен персонаж от 18-и век – Бедния Ричард. Той не е много известен у нас, но с него израстват първите заселници в колониите, които по-късно през същия век ще се превърнат в Съединени американски щати.

Poor Richard's Almanack, 1739; US Library of Congress
Poor Richard’s Almanack, US Library of Congress

“Бедните имат малко, просяците – нищо, богатите – много, а достатъчно – никой.” – казва персонажът през 1740 г. в популярния тогава “Алманах на Бедния Ричард”. Алманахът излиза всяка година в продължение на четвърт век и по онова време е бестселър. В него са включени всякакви неща – от календари до практични съвети, а Бедния Ричард призовава с пословици заселниците към спестовност, трудолюбие и добродетел. “Рано в леглото, рано на крак, прави човека здрав, мъдър, богат.” – пише в алманаха от 1758 г. Много от заселниците са бедни, а онова, което днес е Америка, тогава е огромно пространство с тежък климат, което тепърва предстои да бъде колонизирано.

Зад псевдонима “Бедния Ричард” стои Бенджамин Франклин – реален герой от историята на САЩ, който не е нито беден, нито неизвестен. Писател, държавник, дипломат, учен, откривател – Франклин е една от ярките фигури на Просвещението. Той е един от хората, които американците наричат бащи-основатели – 56 личности, чиито подписи стоят под Декларацията за независимост от 4 юли 1776 г. Парадоксът е, че два века по-късно създадената от тях държава-мечта са превръща в символ на разхищение, а “Бедния Ричард” е най-вече лицето на банкнотата от сто долара.

100 US Dollars Front

“Ние трябва да превърнем Америка от култура на нуждите в култура на желанията.” – пише два века след Бенджамин Франклин един много по-малко известен от него американец. Днес Пол Мазур е познат само в определени професионални кръгове. Той е един от бащите на съвременния маркетинг. Негова е концепцията, че маркетингът представлява доставяне на стандарт на живот. “Хората трябва да бъдат обучени да желаят, да искат нови неща, дори преди старите да са били напълно консумирани.” – казва Мазур в началото на 20-и век. “Ние трябва да оформим нов манталитет. Желанията на човек трябва да засенчат нуждите му.” (1)

Бизнес-партньор на Мазур е Едуард Бернайс – племенник на Зигмунд Фройд и основоположник на съвременния Пи Ар. Той използва откритията на чичо си и създава нови похвати за масово убеждаване, базирани на подсъзнателните импулси, а не на логиката. На тези похвати днес до голяма степен дължим консуматорската истерия, подклаждана от реклами – желанието да купуваме символи на стандарт, които до вчера дори не сме и предполагали, че съществуват. У нас истерията достига пика си по време на “коледната треска”.

2 US Dollars Back

Образът на Франклин присъства и на друга американска банкнота – рядката купюра от два долара. На гърба й са всички бащи-основатели в митологичния момент на подписването на Декларацията за независимост (пробвайте да откриете “Бедния Ричард”).  На лицето е авторът на текста на Декларацията Томас Джеферсън. Преамбюлът на Декларацията е синтез на основните принципи на Просвещението и си струва да му обърнем внимание в контекста на “коледната треска”:

“Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с определени неотчуждими права, че сред тези права са Животът, Свободата и стремежът към Щастие.” Тъжната ирония е, че два века по-късно стремежът към стандарт на живот едва ли носи свобода и щастие, а “културата на желанията” обикновено води до тежка зависимост (вижте пак написаното по-горе за кредитите).

И ако още смятате, че тук става дума само за САЩ, погледнете по-внимателно рекламите по телевизията и помислете дали наистина имате нужда от вещите, които те рекламират. А ако живеете в по-голям град, огледайте хората в близкия мол или магазин за техника. И ако още изпитвате желание да се отдадете на “коледната треска”, помнете съветите на Бедния Ричард: “Ако желаеш много неща, многото ще ти се струва малко.” И още: “Купувай онова, от което нямаш нужда и скоро ще продаваш същественото.”

—

(1) Al Gore, The Assault on Reason (New York: Penguin Books, 2007); p. 94.

road rage*

Featured

Карам по „Борис” – булевард „Цар Борис Трети”. Гумите ми трополят по ръбестите павета в десет сутринта. Навън е слънчево и страничният ми прозорец е отворен – колкото в купето да влезе още малко октомврийски прахоляк. Тръгнал съм към „Овча купел” – към някакъв склад за електроматериали.  Не го знам къде е и трябва да го намеря. Всъщност, не знам и как се стига до „Овча купел”. Никога не съм ходил там.

„Карайте… един… километър… и 500 метра… направо. След  това… завийте… надясно.” – обяснява гласът на Калин Врачански от джи-пи-ес навигатора. Подарък ми е и за първи път си го пускам в София. Страхотен подарък. Не знам защо, но не пожела да ми проговори с женски глас. Човърках по менютата – нищо. Трябва по-внимателно да почовъркам.  Засега ще си карам с Калин Врачански. Важното е да намеря „Овча купел”.

Светофар. Карам в най-лявото платно. Паветата затрополяват по-бавно и постепенно спират. Поглеждам към таймера на светофара отгоре – 37… 36… 35… Поглеждам напред. Тъпо. Светофарът е двоен – кръстовището на „Цар Борис Трети” и „Академик Иван Гешов”. На другия светофар моята лента е за задължително наляво. А Калин Врачански каза – направо. Значи щом тръгне колоната, ще трябва да се престроя вдясно – някой  милостиво да ме пусне…

„Майка ти да е*а!!!!”  А! Някой отзад ме псува! Ама защо? Аз още никого не съм засякъл! Седя си кротко и точно съм се пресегнал виновно за мигача. Поглеждам в огледалото. Един озверял човек в сребрист мерцедес злобно навърта волана на място, за да ме „изреже” отдясно.  Почти ми е влязъл в багажника. Типичен образ – голяма глава, която се върти на къс врат и гадна физиономия, която продължава да ломоти нещо. Вече не чувам какво.

Номерът му е с четири тройки, а мерцедесът – някаква спортна „класа”.  Явно поредният кретен, който бърка класата на колата си със своята собствена. Или компенсира оборския си произход с конски сили. „Сливнишкия герой, балканския гений… Ехе, на какви работи още е той способен!” Въобще, отзад ме псува еманацията на прехода – Ганьо яхнал двеста коня.

68-а бригада Специални сили
68-а бригада Специални сили

20… 19… 18… Вдигам поглед над огледалото. Там съм си сложил една нашивка –  орел с разперени криле пред парашут. Емблема от униформата на българските парашутисти от „68-а бригада специални сили” в Афганистан.  Подари ми я един приятел в Кабул. Свали си я от ръкава и ми я даде. А дали „класата” отзад знае, че с един шут мога да му откача голямата глава? Позеленявам от яд. Лицето ми сигурно вече е с цвета на нашивката, а между зъбите ми скърца софийският прахоляк. Гаден като кабулския.

10… 9… 8… „Класата” се е набутал в колоната отдясно и се наврял в нечий друг багажник. Виждам го в страничното огледало. Ще го изрежа и на следващото кръстовище ще му ковна едни спирачки отпред. На джи-пи-ес картата се вижда – улица „Софийски герой”. Само да ми излезе тоя нещастник… „Продължете… един… километър… и 500 метра… направо.” – услужливо припомня Калин Врачански. Е сега вече ше стане „Стъклен дом”. 3… 2… 1… Газ!

„Класата” върти гуми и излита. Аз, обаче, отпускам челюсти и потеглям плавно напред с учтив десен мигач. Точно сега и точно по ръбестите павета на „Цар Борис Трети” минава границата между нормалността и агресивния примитивизъм. Категорично отказвам да бъда „класа”, но признавам, че това всеки път изисква усилие. По принцип в общество, в което учтивото „добър ден” все по-често е лукс, желанието да набиеш на някого шут в главата се преодолява трудно. Въпреки това, макар че все още съм позеленял като нашивката над огледалото, продължавам бавно напред с десния мигач. Отваря се място и минавам в дясната лента – едно капковидно автомобилче ме пуска. Благодаря с аварийните мигачи и продължавам към склада за електроматериали.

Сещам се и за едно печално съвпадение – за историята на един 21-годишен електротехник, убит до колата, пред очите на годеницата си. Трагедията се разиграва през 1996 година, но не в България, а в Англия – страната на добрите обноски и учтивите разговори за дъждовното време. Годеницата на Стивън Камерън току-що е взела книжка и  отнема предимство на джип на изхода към магистрала край Лондон. Шофьорът на джипа изскача на следващия светофар и се нахвърля с псувни към момичето. С нея, обаче, се вози Стивън, който бързо излиза и след кратка разправия събаря с ритници озверелия човек на земята. Но поваленият е не кой да е, а наскоро излезлият от затвора рецидивист и убиец Кенет Ной. Той вади нож и намушква Стивън в сърцето, след което изчезва с джипа си.

А дали „класата” отпред не е някоя тукашна версия на Кенет Ной? По улиците на София и по новините на телевизиите напоследък шетат доста хора с многозначителни прякори. За разлика от Кенет Ной те така и не влизат в затвора, но пък много от тях носят оръжие. А какво са брилянтните ми шутове в сравнение с пистолет? С леко потна ръка минавам на четвърта и продължавам в дясната лента към следващия светофар. Капковидното автомобилче ме задминава отляво.

През 1996 г. Кенет Ной сякаш потъва в дън земя, но година по късно британската полиция го открива с променена самоличност в Испания. Британският съд го осъжда на доживотен затвор. А дали спящата в патрулките българска полиция ще си мръдне пръста за мен? Дали ще направи международна операция за издирване на „класата”? Или ще го чака сам да се предаде, когато му кефне – като братя Галеви, например? А на какво ли пък ще го осъди българският съд?

„Класата” наближава следващия светофар в лявото платно. Пред него няма никого. Изведнъж рязко набива спирачки и капковидното автомобилче зад него избягва удара на косъм. В последния момент то успява да мине вдясно и спира пред мен.

„Да ти е*а майката, мааа!!! Оооуууу!!!” „Класата” се е изравнил с автомобилчето и през отворения си десен прозорец псува жената зад волана. Чак сега разбирам. На предишния светофар е псувал нея, не мен. Вероятно го е засякла – сигурно както годеницата на Стивън Камерън е засякла Кенет Ной в Англия. Но жената по ръбестите павета на „Борис” е сама в колата си. Гледа право напред, докато „класата” продължава да ломоти и да й ръкомаха. Какво ли й минава през ума в този момент? Дали иска да раздава шутове като мен?

3… 2… 1… Газ! „Класата” пак върти гуми и изчезва. Аз тръгвам бавно зад жената с капковидното автомобилче. „Карайте… един… километър… и… двеста… метра… направо. След това… завийте… надясно.” Следващото кръстовище е улица „Житница”. Пак настигам „класата”. Светва зелено и той завива наляво към „Красно село”. Капковидното автомобилче продължава напред, а аз тръгвам надясно – към склада за електроматериали в „Овча купел”. Тръгнал съм натам, защото наскоро ми разбиха къщата и ми изтръгнаха почти всички кабели от стените. Разбрах, че ги горели и предавали медта за старо желязо. Сега ще си купувам нови, а от склада е по-евтино.

—

*Road Rage – бяс на пътя