Home

Шосето се вие из живописна клисура, която напомня на Стара планина – прохладна широколистна гора и зелени заоблени възвишения. „Бал-кан – означава мед и кръв на турски.” – казва доктор Агим Сичеца и натиска спирачките преди поредния завой. „Дори да е само съвпадение на думи, така си е за целия ни полуостров. Сладко място е, но за да живееш тук, трябва да пролееш много кръв.” Връщам се към България през Шар планина след седмица в Призрен, южно Косово. Доктор Сичеца ме кара обратно с колата си към границата с Македония от другата страна на билото. Не иска дори и да чуе предложението ми да му платя бензина. „Вие сте наши гости. Не е редно да плащате за гостоприемство.”

Това е второто ми пътуване до Призрен. За първи път отидох като военен репортер през 2006 г. – годината, в която администрацията на тогавашната автономна област официално заяви, че смята да обяви независимост от Сърбия. По това време белезите от погромите срещу косовски сърби от март 2004 г. бяха още пресни – косовски албанци бяха разрушили стотици сръбски къщи и десетки православни черкви, много от които в Призрен. Обиколката из калдъръмените улици на 130-хилядния град тогава бе като разходка по яйчени черупки– нащрек, по светло и с военен ескорт от  мироопазващата мисия на НАТО КФОР.

Призрен, сръбския квартал, 2006 г.

Призрен, сръбския квартал, 2006 г.

Пет години по-късно, пътят през Шар планина е същият, но духът на Призрен не е. Този път тръгвам от България не като репортер, а като участник във фестивал за документално кино. Макар и без военни, очаквам същите предпазливи разходки. Още повече, че при тръгването ми от България в края на юли, на границата със Сърбия в северно Косово избухнаха сблъсъци между сърби и косовски спец-полицаи, при които беше убит един полицай.

Пътят с кола от София отнема около 8 часа: приблизително 4 часа до Скопие и още толкова до Призрен. Разбира се, втората част може да бъде значително съкратена, ако ви транспортира косовски шофьор. Организаторите на фестивала са пратили на групата ни – българи и македонци – две леки коли – жълт „Фолксваген Голф-3” и сребриста „Алфа-Ромео” с кюстендилска регистрация. Качвам се в жълтата „тройка” с шофьор на име Маки и придружаващ го представител на организаторите – 17 годишния Крешник. Броени минути след старта осъзнавам, че „Голфът” не случайно е ключов елемент в  пернишката митология. Още няколко минути по-късно със съжаление се сещам, че съм забравил да си направя застраховка „Живот”. През целия път, увит около билата на Шар планина, скоростта на Маки не пада под 100 км/ч., а дистанцията до кюстендилската регистрация на „Алфата” отпред е закована на застрашителните 2-3 метра.

Отчаяно натискам въображаеми спирачки на задната седалка, а Маки гневно цъка с език, докато във виражите ни изпреварва поредното летящо „БМВ”. „Ето заради такива шофьори в Косово стават толкова катастрофи.” – извинява се Крешник на брилянтен английски. Разбирам, че тази година завършва гимназия. Живял е една година в САЩ и смята отново да заминава натам, за да следва. На няколко пъти се разминаваме с дълги колони автомобили с надути клаксони и развети албански и косовски знамена, балони и ленти. „Това е сватба.” – казва Крешник. Учудва ме, че толкова хора се женят във вторник. „През юли и август сватби има всеки ден.” – обяснява Крешник докато профучаваме край препълнени коли с номера от Германия, Швейцария и Италия. „Само тогава всички роднини могат да се съберат в Косово от цяла Европа.”

Призрен, 2011 г.

Призрен, 2011 г.

Пристигаме в Призрен по залез. Центърът на града е същият, какъвто съм го запомнил – симпатичен, по балкански „битов” и не чужд. Къщичките с наддадени горни еркери и калдъръмените улички донякъде напомнят за Копривщица. Но към 19 часа избухва какофония – започват да ехтят провлачените напеви на мюезините в близо 30-те джамии из града. Тонколоните по минаретата се надвикват помежду си в предпоследната от петте задължителни молитви за деня.  При тази страшна врява очаквам нещо да се случи – най-малкото дворовете на джамиите да се изпълнят с хора. Нищо такова. Тонколоните с попмузика от многобройните заведения наоколо доста успешно заглушават тези от минаретата. Стотиците хора, седнали на кафе, невъзмутимо продължават да си говорят. Вечерта в Призрен започва.

Призрен, Гази Мехмет хамам, 2011 г.

Хамам на Гази Мехмет Паша

Призрен е разположен в северозападните подстъпи на Шар планина, по течението на река Лумбарди. В ранното средновековие той е православен епископален център, а също и административно и културно средище на средновековна Сърбия. През 13 век градът е част от Второто българско царство – завладян от Цар Иван Асен II заедно с териториите на днешните Албания, Косово и Македония. По време на Османската империя Призрен е културен и търговски център, в който консулства имат Австро-Унгария, Англия, Франция и Русия.

Църквата Свети Спас, 2011 г.

Църквата “Свети Спас”

Всички епохи са оставили впечатляващи паметници – древната крепост Калая надвиснала над града от Шар планина, средновековните черкви пръснати навсякъде,  джамиите и турския хамам в центъра. За съжаление последните десетина години са жигосали почти всичко. Къщите в сръбския квартал на хълма под крепостта още зеят опожарени и изоставени след погромите от 2004 г., а повечето църкви са затворени и под охраната на косовската полиция.

Въпреки белезите от войната, градът кипи от живот. В него има особен дух, който си струва да се усети – духът на младата държава, чиито граждани искат независимостта им да бъде призната от всички. В последната седмица на юли в града има стотици гости от цяла Европа. Тогава Призрен живее с фестивала за документално кино „Докуфест”. Хората се тълпят пред импровизирани киносалони на открито, за да гледат документални и експериментални филми. „През юли всичко е „Докуфест”.” – казва Крешник, който е един от много ученици-доброволци в организацията на фестивала. „За нас това е празник, кулминацията на лятото – щастливи сме, че идват хора от цяла Европа, дори от САЩ.” Затова седмицата на „Докуфест” е и най-доброто време за пътуване до Призрен. Сякаш тогава тук всичко работи за гостите – както чужденци, така и местни хора, прибрали се за почивка със семействата си от работа в западна  Европа.

Река Лумбарди през нощта.

Край река Лумбарди през нощта

Всяка вечер централната улица край реката прелива от хора на видима възраст между 15 и 20 години. По-възрастните обикновено говорят немски, а по-младите – и английски. Десетките ресторанти и кафенета винаги са пълни до късно след полунощ. Храната е евтина и много вкусна. Тук човек може да хапне кюфте, кебапче или плескавица, направени с кайма от месо, от която не боли корем.. Кебапчето е 30 евро-цента,  кюфтето – 70, а плескавицата – 3 евро. Мой колега от Кипър се зарича до края на фестивала да яде само телешки пържоли. „Тук са по 8-9 евро и са пресни, а в Кипър са по 25-30 евро и са замразени.” Има и шопска салата, разбира се, както и бюрек и баклава, които се продават в малки пекарни и сладкарници.В един от ресторантите край реката келнерът кърши ръце заради проблем с тоалетната. Притеснено ни обяснява, че често спират тока и водата: „Kosovo, Kosovo… Electricity, water, toilet – kaput.” След това носи бутилка шардоне. „Това е от фабриката на двама братя албанци, които живеят в САЩ.” – обяснява гордо и отваря шишето с етикет „Стоун Касъл”. Виното е от долината на югозападния косовски град Раховеци (Ораховац) – развит винарски регион от годините на бивша Югославия, който днес бавно се съживява. Шардонето е чудесно. Скоро е направило пробив и на пазара във Великобритания, заедно с червено вино от местния сорт вранац. На другата сутрин купувам няколко бутилки от супера отсреща за подарък в София.

В последната седмица на юли усещането в Призрен е като това, което съм запомнил от  Созопол и Несебър в първите години на демокрацията в България – много усмихнати хора по улиците, ниски цени и все още липсващи парвенюшки заведения и показност. Усещането се допълва и от настаняването. Хотелите в Призрен се броят на пръсти и свободни стаи трудно се намират. Затова по време на „Докуфест” с колегите ми спим на квартири в къщи из центъра. Аз съм настанен в дома на семейство на стругар и медицинска сестра. По традиция, позната ми и от България, обувките тук се събуват пред входната врата. По рафтовете в стаята ми са наредени издания на Корана, учебници по икономика и английски, както и снимки на момиче – една от двете дъщери на семейството, които учат в университета в Тирана, Албания. Хазяите говорят сръбски и познават България. Като повечето местни хора на тяхната възраст говорят за войната, за Сърбия и независимостта на Косово, както и за съседна Македония – взривоопасни теми, в които като гост предпочитам да бъда предимно слушател. Въпреки сладкия чар на града и усмивките на жителите му, човек не може лесно да се отърси от пресния спомен за кръвта и тежката балканска история.

Паметник на Джеват Бериша, Армия за освобождение на Косово

Паметник на Джеват Бериша, Армия за освобождение на Косово

„Всичко беше заради парите. Докато Югославия беше богата, нямахме проблеми в Косово.” – казва доктор Агим Сичеца докато пътуваме обратно на изток през Шар планина за Македония. Като ортопед се е нагледал на ужаси по време на войната в края на 90-те. „Парите не знаят граници. Албанците купуваха калашници директно от заводите в Крагуевац. Сърбите им ги продаваха.” Минаваме през курорта Брезовица на билото на планината – известна ски-дестинация в годините на бивша Югославия. Архитектурата на изоставен хотел в центъра ми напомня за  Боровец. Питам защо всичко е толкова запуснато. „Околните села са населени със  сърби.” – отговаря докторът. „Затова и косовското правителство засега не иска да инвестира нищо тук.” Погледът на властите в Прищина е насочен на запад. Наскоро приключи строежът на т.нар. „патриотична магистрала” –  170-километрово, четирилентово  трасе на стойност един милиард евро, свързващо новата държава с Албания. Вместо за шест часа, сега вече до адриатическото крайбрежие и пристанището Дурес се стига за два.

Пътят през Шар планина е стар, на места има и дупки. Все пак тази тъжна реалност има и положителна страна. Липсата на инвестиции е запазила планината непокътната, на места девствена. Въпреки това, виждам и недвусмислени знаци, болезнено познати от нашия Пирин и Банско. На билото до Брезовица вече има багери, бетон и вили в алпийски стил. При предишното ми идване преди пет години тук имаше само стадо овце и голи ливади. Доктор Сичеца казва, че има план за строеж на лифт от Призрен. „Ще го строи турска компания, но засега планът е замразен.” Пак се сещам за значението на думите „бал” и „кан” на турски. Казвам на доктора, че всичко наоколо ми изглежда логично и малко тъжно. Той се усмихва и повтаря: „Парите не знаят граници.” Казвам му да води четирите си деца по-често в Шар планина, докато гледките са все още непокътнати и сладки.

Публикувано в списание “The Explorer”, ноември 2011 г.

2 thoughts on “в косово, но не на война

  1. Размислящо, тъжно и майсторски разказано… Изчетох всичките статии, бих искала да бяха повече. Когато гледам Jon Stewart или Charlie Rose, ме боли, че на родна почва липсва подобна журналистика (многопластова, интелигентна, с осъзната гражданска позиция и човечност) – а се оказа, че я има… Сърдечни поздрави за блога! 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s