
На синовете ми, които обичат приказки.
Живели в едно село две русокоси момчета. Били родени в една и съща година, в един и същи месец – златния август. Къщите им били една до друга. Делял ги паянтов плет, който момчетата всеки ден прескачали, за да играят заедно. Къщите им били схлупени, а семействата – бедни. Момчетата били като братя – където едното, там и другото. Лете помагали на бащите си на полето. Зиме носели брашно на майките си да месят хляб и често всички сядали на една трапеза – в едната къщурка или в другата.
Година след година слънцето се търкаляло по заоблените хълмове, сенките се издължавали и скъсявали, а двете момчета растели здрави и хубави. Но едно лято започнала промяна. Момчетата все така си приличали като братя, но косата на едното започнала да изсъхва и оредява. Начупила се, загубила детския си блясък и заприличала на сноп жълтеникава слама. Косата на другото момче се сгъстила, а в русите кичури започнали да проблясват златни нишки. Лека-полека вълните от светложълта свила заприличали на гъсти дипли на златен воал. До есента косите му вече били от чисто злато.
Разчуло се из селото. Зашушукали селяните, заклюкарили. Продавачите на селския мегдан започнали да се подиграват на момчето със сламената коса. „Я, бостанското плашило“, хихикали с глас, щом минело край сергиите им. А пред другото момче свеждали поглед и предлагали най-хубавата стока. „Златното момче, златното момче“, съскали завистливо зад гърба му и цъкали с език за богатството му. Навирило нос детето. Възгордели се родителите му – вече били големци, всички на село ги тачели. Спрели да поздравяват съседите си, а момчето със скъпоценната коса престанало да играе с довчерашния си най-добър приятел. Щом зърнело оределия, сламен перчем от другата страна на плета, обръщало глава с погнуса.
В края на лятото плъзнала страшна мълва – в долината се появили разбойници. Плячкосвали къщи и махали без пощада. Всички се молели със свити сърца бандата да не се появи в тяхното село. Била златна есен, идела зима. Дано пък разбойниците да се накрадат из другите села и да си идат преди първия сняг. Но напразно. Една намръщена октомврийска утрин нишка от черни конници запълзяла по коларския път, идващ от долината. Един по един бандитите изплували от лепкавата слана. Черните им силуети се изписали на вълнистия хоризонт, все още покрит с есенно злато. Разкаляният път водел право към мегдана.
Селяните с ужас гледали как наближават мрачните конници. Започнали трескаво да прибират животните си по оборите, да крият покъщнина в купите слама, да залостват врати и прозорци. Опразнили се сергиите на мегдана, търговците се разбягали. Кльощавите селски котки, свикнали с есенната пазарска глъчка, сега с наострени уши гледали как на опустелия площад един по един влизат черни коне с качени върху им страховити непознати – брадясали, мръсни, с прехвърлени през седлата торби с плячка.
Тръгнали бандитите по къщите. Заритали залостените врати, заблъскали по прозорците. „Излизайте, селяци! Давайте жълтиците,“ крещял грозно главатарят. „Не излезете ли, ще ви подпалим къщите! Живи ще ви изгорим!“ Един по един ужасените селяни започнали да отварят вратите си. Вече знаели за пожарищата в другия край на долината. Измазаните с кал плетове и сламените покриви на скромните къщи пазели от студа и жегата, но били безпомощни срещу факлите. Дом след дом обръщали с главата надолу бандитите, но жълтици все не намирали. Където влезели, зад тях оставали разхвърляни овехтели дрехи, разпиляна зимнина, очукани съдини. Бедно било селото. Никой нямал скътано злато.
Побеснели разбойниците, започнали да палят факлите. Вече предвкусвали огненото отмъщение. Тогава на мегдана се появили трима търговци. Изнизали се иззад сергиите като бледи сенки. „Пощади ни, коннико“, обърнал се единият към главатаря, без да вдига поглед от земята. „В нашето село злато има само на едно място.“ Вторият търговец вдигнал разтреперана ръка и посочил калната улица: „Идете ей там, в последната къща. Там живее Златното момче.“ Без да вдига глава, третият търговец тихо изсъскал: „Цялата му коса е от чисто злато.“ Зарадвали се бандитите, яхнали конете и препуснали по пътя, посочен от кривите пръсти. Най-после нещо за тях в това окаяно село! Схлупените къщурки се разтресли от тропота и калния плясък. Мръсотията от локвите полетяла към келявите сергии. А в последните къщи с ужас слушали как се приближава грозната глъч. Още малко и бандата щяла да връхлети дома на Златното момче.
„Дайте момчето! Да му отрежем главата“, разкрещял се главатарят. Размахал крив ятаган, докато черният му кон вдигал кални пръски пред къщата на семейството. Останалите разбойници заръмжали одобрително и също вдигнали ножове във въздуха. Приготвили се да съборят келявата ограда в очакване на лесна плячка. Изведнъж от другата страна, под сайванта се мернала фигура. Иззад прибраните за зимата дърва се появило дете. Разбойниците сбръчили вежди и се взрели в сянката под бедняшкия навес. Детето носело бяла риза, а главата му наистина била русолява. „Ето го! Иде златото“, зарадвали се бандитите. Момчето доближило келявия плет и вдигнало нагоре глава към страшните конници. Над сините му очи стърчал перчем от суха слама. „Ааааа! Това ли ви е златото, селяци“, изкрещял главатарят. „Онези голтаци на мегдана ни излъгаха!“ Черният му кон се вдигнал на задни крака и запръхтял. Предните копита застрашително надвиснали над детската глава.
„Не се гневи, коннико“, дочул главатарят женски глас от другата страна на келявия плет. Погледнал надолу – до момчето със сламения перчем стояла жена, която гледала нагоре със същите сини очи. „Нашето дете е добро и помага на всички. Затова в село му казват Златното момче. А търговците му се подиграват заради косата. Не са ви излъгали.“ Жената прегърнала сина си и добавила: „Влезте вкъщи и вземете, каквото ви трябва. Нямаме злато.“ Разбойниците се обърнали към главатаря си и зароптали. Какво търсят в това окаяно село? Слънцето вече преваляло зад посърналите хълмове. Скоро щяло да стане тъмно и студено. Бандата обърнала конете и препуснала по калния път към следващото село. Златното момче и майка му ги гледали прегърнати зад паянтовия плет на съседската къща.
***