The dust-covered Humvee roars down the busted road lined with dirty, yellowish vendor shacks. The people on the sides also seem covered with yellowish dirt. A hill rises on the left side, with little mud houses perched on top of each other. Yellow dust columns are dancing around them – tiny tornado whirls chased by the wind. “Shit wind,” says the Doctor and chuckles. “All the shit here pours right on the street. When the air hits 40 degrees (104 F) it dries out in half an hour and turns into dust. Then the wind picks it up and they breathe it. That’s why the Americans call it shit wind.” The Doctor buries his salt-and-pepper moustache into his Afghan scarf. The black-and-white fabric has turned dirt-yellow too.

The Doctor and a whole convoy of troops picked us up from the airport and are escorting us trough Kabul to a military base. They call him the Doctor because he is a military surgeon. There are two civilians in the Humvee – newspaper reporter Angarev and I. “Petkov,”Angarev says, apparently worried. “Do you… like… have one more scarf?” I don’t. I only took one from Sofia because we were supposed to stay in Kabul for only a couple of days. I’ve wrapped my mouth and nose tight with a few layers of the fine cotton fabric. Dusty combat boots thump around between Angarev and me, as the machine gunner fiercely spins the turret above. His face is wrapped in a scarf as well. Everything inside the Humvee is covered with a layer of fine yellowish dust. The armored windows may be able to stop an AK bullet but they provide no protection against shit wind.

Angarev and I served in the army together. That’s why we call each other by surname. I feel a little guilty I didn’t think of telling him about shit wind before we left for Kabul. I promise to buy him a scarf as a present as soon as we stop at the base. It’s the first time for him here and the fourth for me. Last time I was here alone – no troops or guns around. I walked around the little houses up the hill. I even stopped by for tea in one of them. There are no streets up there, only dusty tracks. Each house has an internal toilet and a pipe that sticks out to a brownish baked-up pile. The shacks are very clean inside. But outside there’s shit wind.

I was going home from work yesterday. I usually go through this little playground – by Sofia’s 22nd school. It’s sunny and warm. The snow has melted away but the trees are bare and the city is still ugly, the way it always is just before spring. Three kids are sitting in the playground’s sand pit, digging away with little toy-shovels. Their mothers are smoking, perched on the benches around. The street that leads away from it is covered with dog feces – dozens of them, everywhere. All of a sudden the wind picks up and fills the air with dust. Shit wind. That’s how it’s going to be all spring long. And all summer long. Kabul used to be a wonderful city too – a mix of Western and Oriental architecture, broad boulevards and even trolleybuses. There were centennial woods around it too. And the streets of Sofia used to be washed regularly. It was clean. We still have the Vitosha forests, though. That’s nice.

“Many people here are infected with hepatitis A,” the Doctor says through the scarf and nervously looks around, as the Humvee roars against the afternoon traffic. “The virus can survive temperatures of up to 60 degrees Celsius (140 F) and it flies on the wind.” Angarev has managed to dig out a woolen scarf out of his luggage and has wrapped it around his face. The machine gunner’s combat boots angrily shift around, puffing up yellow dust clouds inside the vehicle. His long shadow outside waives its arms over people, motorcycles and shabby Toyotas.

Прашасалото хъмви реве по разнебитения път с потънали в жълтеникава мръсотия сергии. Хората отстрани сякаш също са покрити с жълтеникава мръсотия. Отляво се издига хълм с накачулени къщички от камъни и кал. Между тях танцуват жълти стълбове прахоляк – малки спирали торнадо, вдигнати от вятъра. „Шит уинд.” – вика Доктора и се хили. „Тука всичките лайна се изсипват на улицата. Като стане 40 градуса, за половин час изсъхват и стават на прах. После вятърът ги вдига и си ги дишат. Затуй американците му викат шит уинд.” Доктора заравя прошарения си мустак в черно-бялото афганско шалче. И то е станало жълтеникаво.

Доктора и цяла колона военни ни взеха от летището и ни карат през Кабул към военна база. Викат му Доктора, защото е военен лекар. В хъмвито сме двама цивилни – аз и колегата Ангарев. „Петков,” – вика Ангарев притеснен. „Абе… имаш ли още едно шалче?” Нямам. Взех си само едно от София, защото сме в Кабул само за 2-3 дни. Увил съм си добре устата и носа с тънкия памук на няколко ката. Между мен и Ангарев трополят кубинките на картечаря, който се върти отгоре на купола. И той е увит с шал. Цялото хъмви е пълно с жълтеникав фин прах. Бронираните стъкла може и да спрат куршум от калашник, но от шит уинд няма спасение.

С Ангарев се знаем от казармата и затова си викаме на фамилия. Малко съм гузен, че не се бях сетил да му кажа за шит уинд, преди да тръгнем за Кабул. Обещавам да му купя шал за подарък, веднага щом спрем в базата. Той идва за първи път, а аз – за четвърти. Предния път ходих сам между къщичките нагоре. Даже влизах в една на гости да пия чай. Между тях няма улици, а прашни пътеки. Имат си и вътрешни тоалетни. От всяка къщичка стърчи тръба, която води до спечена купчина на пътеката. Вътре къщичките са много чисти. Отвън, обаче, шета само шит уинд.

Вчера се прибирах от работа към вкъщи. Обикновено минавам през градинката до 22-ро училище. Пече слънце, топло е. Снегът се е стопил, но дърветата са голи и все още в София е предпролетно грозно. В пясъчника на градинката седят три дечица и ровят с лопатки, а майките им пушат на съседните пейки. Цялата улица нагоре е осеяна с кучешки изпражнения – десетки, навсякъде. Изведнъж духва вятър и въздухът става прашен. Шит уинд. Така ще е цяла пролет. И цяло лято. Преди гражданската война Кабул също е бил прекрасен град – с европейска и ориенталска част, с широки булеварди, дори и с тролеи. С вековни гори наоколо. А едно време в София миеха улиците редовно. Беше чисто.

„Тук много хора са заразени с хепатит А.” – казва Доктора през шала и нервно се оглежда, докато хъмвито реве срещу следобедното задръстване. „Вирусът издържа до 60 градуса и лети по вятъра.” Ангарев е успял да измъкне от багажа си зимен шал и се е увил с него. Кубинките на картечаря гневно вдигат жълтия прах в купето, а издължената му сянка отвън ръкомаха върху хора, мотоциклети и раздрънкани тойоти.

—

*Shit wind – лайнян вятър

Публикувано в btvnews.bg на 28.03.2011

Шосето се вие из живописна клисура, която напомня на Стара планина – прохладна широколистна гора и зелени заоблени възвишения. „Бал-кан – означава мед и кръв на турски.” – казва доктор Агим Сичеца и натиска спирачките преди поредния завой. „Дори да е само съвпадение на думи, така си е за целия ни полуостров. Сладко място е, но за да живееш тук, трябва да пролееш много кръв.” Връщам се към България през Шар планина след седмица в Призрен, южно Косово. Доктор Сичеца ме кара обратно с колата си към границата с Македония от другата страна на билото. Не иска дори и да чуе предложението ми да му платя бензина. „Вие сте наши гости. Не е редно да плащате за гостоприемство.”

Това е второто ми пътуване до Призрен. За първи път отидох като военен репортер през 2006 г. – годината, в която администрацията на тогавашната автономна област официално заяви, че смята да обяви независимост от Сърбия. По това време белезите от погромите срещу косовски сърби от март 2004 г. бяха още пресни – косовски албанци бяха разрушили стотици сръбски къщи и десетки православни черкви, много от които в Призрен. Обиколката из калдъръмените улици на 130-хилядния град тогава бе като разходка по яйчени черупки– нащрек, по светло и с военен ескорт от  мироопазващата мисия на НАТО КФОР.

Пет години по-късно, пътят през Шар планина е същият, но духът на Призрен не е. Този път тръгвам от България не като репортер, а като участник във фестивал за документално кино. Макар и без военни, очаквам същите предпазливи разходки. Още повече, че при тръгването ми от България в края на юли, на границата със Сърбия в северно Косово избухнаха сблъсъци между сърби и косовски спец-полицаи, при които беше убит един полицай.

Пътят с кола от София отнема около 8 часа: приблизително 4 часа до Скопие и още толкова до Призрен. Разбира се, втората част може да бъде значително съкратена, ако ви транспортира косовски шофьор. Организаторите на фестивала са пратили на групата ни – българи и македонци – две леки коли – жълт „Фолксваген Голф-3” и сребриста „Алфа-Ромео” с кюстендилска регистрация. Качвам се в жълтата „тройка” с шофьор на име Маки и придружаващ го представител на организаторите – 17 годишния Крешник. Броени минути след старта осъзнавам, че „Голфът” не случайно е ключов елемент в  пернишката митология. Още няколко минути по-късно със съжаление се сещам, че съм забравил да си направя застраховка „Живот”. През целия път, увит около билата на Шар планина, скоростта на Маки не пада под 100 км/ч., а дистанцията до кюстендилската регистрация на „Алфата” отпред е закована на застрашителните 2-3 метра.

Отчаяно натискам въображаеми спирачки на задната седалка, а Маки гневно цъка с език, докато във виражите ни изпреварва поредното летящо „БМВ”. „Ето заради такива шофьори в Косово стават толкова катастрофи.” – извинява се Крешник на брилянтен английски. Разбирам, че тази година завършва гимназия. Живял е една година в САЩ и смята отново да заминава натам, за да следва. На няколко пъти се разминаваме с дълги колони автомобили с надути клаксони и развети албански и косовски знамена, балони и ленти. „Това е сватба.” – казва Крешник. Учудва ме, че толкова хора се женят във вторник. „През юли и август сватби има всеки ден.” – обяснява Крешник докато профучаваме край препълнени коли с номера от Германия, Швейцария и Италия. „Само тогава всички роднини могат да се съберат в Косово от цяла Европа.”

Пристигаме в Призрен по залез. Центърът на града е същият, какъвто съм го запомнил – симпатичен, по балкански „битов” и не чужд. Къщичките с наддадени горни еркери и калдъръмените улички донякъде напомнят за Копривщица. Но към 19 часа избухва какофония – започват да ехтят провлачените напеви на мюезините в близо 30-те джамии из града. Тонколоните по минаретата се надвикват помежду си в предпоследната от петте задължителни молитви за деня.  При тази страшна врява очаквам нещо да се случи – най-малкото дворовете на джамиите да се изпълнят с хора. Нищо такова. Тонколоните с попмузика от многобройните заведения наоколо доста успешно заглушават тези от минаретата. Стотиците хора, седнали на кафе, невъзмутимо продължават да си говорят. Вечерта в Призрен започва.

Призрен е разположен в северозападните подстъпи на Шар планина, по течението на река Лумбарди. В ранното средновековие той е православен епископален център, а също и административно и културно средище на средновековна Сърбия. През 13 век градът е част от Второто българско царство – завладян от Цар Иван Асен II заедно с териториите на днешните Албания, Косово и Македония. По време на Османската империя Призрен е културен и търговски център, в който консулства имат Австро-Унгария, Англия, Франция и Русия.

Всички епохи са оставили впечатляващи паметници – древната крепост Калая надвиснала над града от Шар планина, средновековните черкви пръснати навсякъде,  джамиите и турския хамам в центъра. За съжаление последните десетина години са жигосали почти всичко. Къщите в сръбския квартал на хълма под крепостта още зеят опожарени и изоставени след погромите от 2004 г., а повечето църкви са затворени и под охраната на косовската полиция.

Въпреки белезите от войната, градът кипи от живот. В него има особен дух, който си струва да се усети – духът на младата държава, чиито граждани искат независимостта им да бъде призната от всички. В последната седмица на юли в града има стотици гости от цяла Европа. Тогава Призрен живее с фестивала за документално кино „Докуфест”. Хората се тълпят пред импровизирани киносалони на открито, за да гледат документални и експериментални филми. „През юли всичко е „Докуфест”.” – казва Крешник, който е един от много ученици-доброволци в организацията на фестивала. „За нас това е празник, кулминацията на лятото – щастливи сме, че идват хора от цяла Европа, дори от САЩ.” Затова седмицата на „Докуфест” е и най-доброто време за пътуване до Призрен. Сякаш тогава тук всичко работи за гостите – както чужденци, така и местни хора, прибрали се за почивка със семействата си от работа в западна  Европа.

Всяка вечер централната улица край реката прелива от хора на видима възраст между 15 и 20 години. По-възрастните обикновено говорят немски, а по-младите – и английски. Десетките ресторанти и кафенета винаги са пълни до късно след полунощ. Храната е евтина и много вкусна. Тук човек може да хапне кюфте, кебапче или плескавица, направени с кайма от месо, от която не боли корем.. Кебапчето е 30 евро-цента,  кюфтето – 70, а плескавицата – 3 евро. Мой колега от Кипър се зарича до края на фестивала да яде само телешки пържоли. „Тук са по 8-9 евро и са пресни, а в Кипър са по 25-30 евро и са замразени.” Има и шопска салата, разбира се, както и бюрек и баклава, които се продават в малки пекарни и сладкарници.В един от ресторантите край реката келнерът кърши ръце заради проблем с тоалетната. Притеснено ни обяснява, че често спират тока и водата: „Kosovo, Kosovo… Electricity, water, toilet – kaput.” След това носи бутилка шардоне. „Това е от фабриката на двама братя албанци, които живеят в САЩ.” – обяснява гордо и отваря шишето с етикет „Стоун Касъл”. Виното е от долината на югозападния косовски град Раховеци (Ораховац) – развит винарски регион от годините на бивша Югославия, който днес бавно се съживява. Шардонето е чудесно. Скоро е направило пробив и на пазара във Великобритания, заедно с червено вино от местния сорт вранац. На другата сутрин купувам няколко бутилки от супера отсреща за подарък в София.

В последната седмица на юли усещането в Призрен е като това, което съм запомнил от  Созопол и Несебър в първите години на демокрацията в България – много усмихнати хора по улиците, ниски цени и все още липсващи парвенюшки заведения и показност. Усещането се допълва и от настаняването. Хотелите в Призрен се броят на пръсти и свободни стаи трудно се намират. Затова по време на „Докуфест” с колегите ми спим на квартири в къщи из центъра. Аз съм настанен в дома на семейство на стругар и медицинска сестра. По традиция, позната ми и от България, обувките тук се събуват пред входната врата. По рафтовете в стаята ми са наредени издания на Корана, учебници по икономика и английски, както и снимки на момиче – една от двете дъщери на семейството, които учат в университета в Тирана, Албания. Хазяите говорят сръбски и познават България. Като повечето местни хора на тяхната възраст говорят за войната, за Сърбия и независимостта на Косово, както и за съседна Македония – взривоопасни теми, в които като гост предпочитам да бъда предимно слушател. Въпреки сладкия чар на града и усмивките на жителите му, човек не може лесно да се отърси от пресния спомен за кръвта и тежката балканска история.

„Всичко беше заради парите. Докато Югославия беше богата, нямахме проблеми в Косово.” – казва доктор Агим Сичеца докато пътуваме обратно на изток през Шар планина за Македония. Като ортопед се е нагледал на ужаси по време на войната в края на 90-те. „Парите не знаят граници. Албанците купуваха калашници директно от заводите в Крагуевац. Сърбите им ги продаваха.” Минаваме през курорта Брезовица на билото на планината – известна ски-дестинация в годините на бивша Югославия. Архитектурата на изоставен хотел в центъра ми напомня за  Боровец. Питам защо всичко е толкова запуснато. „Околните села са населени със  сърби.” – отговаря докторът. „Затова и косовското правителство засега не иска да инвестира нищо тук.” Погледът на властите в Прищина е насочен на запад. Наскоро приключи строежът на т.нар. „патриотична магистрала” –  170-километрово, четирилентово  трасе на стойност един милиард евро, свързващо новата държава с Албания. Вместо за шест часа, сега вече до адриатическото крайбрежие и пристанището Дурес се стига за два.

Пътят през Шар планина е стар, на места има и дупки. Все пак тази тъжна реалност има и положителна страна. Липсата на инвестиции е запазила планината непокътната, на места девствена. Въпреки това, виждам и недвусмислени знаци, болезнено познати от нашия Пирин и Банско. На билото до Брезовица вече има багери, бетон и вили в алпийски стил. При предишното ми идване преди пет години тук имаше само стадо овце и голи ливади. Доктор Сичеца казва, че има план за строеж на лифт от Призрен. „Ще го строи турска компания, но засега планът е замразен.” Пак се сещам за значението на думите „бал” и „кан” на турски. Казвам на доктора, че всичко наоколо ми изглежда логично и малко тъжно. Той се усмихва и повтаря: „Парите не знаят граници.” Казвам му да води четирите си деца по-често в Шар планина, докато гледките са все още непокътнати и сладки.

—

Публикувано в списание “The Explorer”, ноември 2011 г.

През лятото на 2008 г. пътувах в САЩ с вътрешен полет от Атланта до Ричмънд – в малък и препълнен самолет, от огромно международно летище към малък южняшки град. С останалите пътници се качи и един войник – в познатата сивкава униформа „на пиксели”, със светлобежови, прашни кубинки и лице с прашно слънчев тен.

„Дами и господа, добре дошли на борда.” – прозвуча гласът на стюардесата – спокоен, с отворена интонация, типично по южняшки. „С нас за дома лети един от нашите герои. Преди да закопчаете коланите, нека всички го поздравим.” Войникът се сви на седалката си, а самолетът избухна в овации.

Разказвам това, защото за съжаление то никога не може да се случи у нас. Близо 500 български войници рискуват живота си в Афганистан, защото там ги е изпратила България. Но те са герои само за своите близки, а за почти всички останали, те… просто са там.

В момента трима наши войници от базата в Кандахар са на лечение във Военномедицинска академия в София. Двама от тях все още са на легло. Единият отвори очи за първи път преди броени дни. Тримата бяха ранени при ракетната атака срещу базата на 24 януари.

„Няма ли вече да дойде пролетта?” – пита младши сержант Александър Александров. Само преди две седмици лекарите предпазливо казваха, че за живота му още има опасност. Шрапнел от талибанската ракета попадна в главата му и в дните след взрива мнозина казваха, че вероятно няма да оцелее. Днес при него в стаята в клиниката по ортопедия и травматология са майка му и жена му. Той постоянно ги пита за пролетта, защото лекарите са му казали, че напролет отново ще може да ходи.

На гости в стаята на Александър идва редник Явор Иванов. Той е настанен в клиниката по пластична хирургия няколко етажа по-нагоре. „Ще се оправиш! Щом сме стигнали дотука, няма страшно.” – казва Явор. Александър не помни нищо от взрива. Няма как да помни и престоя си в болниците в базите Кандахар и Баграм, както и в Ландщул, Германия, защото изпадна в кома веднага след експлозията.

„И аз не помня много от болницата в Кандахар.” – признава Явор. „Имаше много хора, но от морфина ту идваш в съзнание, ту излизаш.” Но други помнят как в болницата той е питал само дали другите са добре. Днес е ред за поредната пластична операция за възстановяване на левия му глезен. Предстоят още няколко такива операции, защото фините кости в тази част на крака му бяха раздробени от шрапнел. „А дали между операциите лекарите няма да ме пуснат да си отида до вкъщи?” – пита Явор, докато върви с патериците по коридора към стаята си.

В съседна стая в клиниката по пластична хирургия лежи ефрейтор Йордан Петков. Засега му разрешават да ходи само от леглото до прозореца. „Не ми дават да ходя. Защо?” – пита Йордан с нескрито разочарование. „За да може присадената кожа на крака ти да зарасне.” – обяснява майка му – медицинска сестра, която се грижи за него откакто е в болницата. На Йордан е присадена кожа на дясната подбедрица, взета от бедрото. Той преживя и коремна операция, след като шрапнел мина през гръдния кош и корема му.

Месец след ракетната атака в Кандахар Афганистан отново изчезна от дневния ред на българските медии. От вниманието на българските зрители и читатели изчезнаха и българските войници там – около 250 в Кандахар и още приблизително толкова в Кабул. Те отново са герои единствено за своите близки, които всяка вечер гледат със свито сърце новините. „Ние тук сме забравени.” – каза офицер, с когото говорих в Кандахар преди месец. „Идваме за шест месеца – не знаем какво става в България и в България не знаят какво става с нас. Най-тъжно беше на Коледа. Всички други получиха картички, подаръци. Ние – не.”

Броени седмици преди други светли православни празници – Великден и Гергьовден – навярно е време да се замислим дали отдаваме заслуженото внимание на нашите войници на мисия. От нашата подкрепа имат нужда както ранените на лечение във ВМА, така и всички останали, които в момента са в Кабул и Кандахар. Също като американския войник на път за дома в Ричмънд те изпълняват мисии заради семействата, професията и родината си. И също като американския войник те заслужават овациите на сънародниците си.

25 февруари 2010 г.

—

Разказ за съдбата на войниците, ранени в Кандахар през януари 2010 г., можете да гледате тук: