road rage*

Featured

Карам по „Борис” – булевард „Цар Борис Трети”. Гумите ми трополят по ръбестите павета в десет сутринта. Навън е слънчево и страничният ми прозорец е отворен – колкото в купето да влезе още малко октомврийски прахоляк. Тръгнал съм към „Овча купел” – към някакъв склад за електроматериали.  Не го знам къде е и трябва да го намеря. Всъщност, не знам и как се стига до „Овча купел”. Никога не съм ходил там.

„Карайте… един… километър… и 500 метра… направо. След  това… завийте… надясно.” – обяснява гласът на Калин Врачански от джи-пи-ес навигатора. Подарък ми е и за първи път си го пускам в София. Страхотен подарък. Не знам защо, но не пожела да ми проговори с женски глас. Човърках по менютата – нищо. Трябва по-внимателно да почовъркам.  Засега ще си карам с Калин Врачански. Важното е да намеря „Овча купел”.

Светофар. Карам в най-лявото платно. Паветата затрополяват по-бавно и постепенно спират. Поглеждам към таймера на светофара отгоре – 37… 36… 35… Поглеждам напред. Тъпо. Светофарът е двоен – кръстовището на „Цар Борис Трети” и „Академик Иван Гешов”. На другия светофар моята лента е за задължително наляво. А Калин Врачански каза – направо. Значи щом тръгне колоната, ще трябва да се престроя вдясно – някой  милостиво да ме пусне…

„Майка ти да е*а!!!!”  А! Някой отзад ме псува! Ама защо? Аз още никого не съм засякъл! Седя си кротко и точно съм се пресегнал виновно за мигача. Поглеждам в огледалото. Един озверял човек в сребрист мерцедес злобно навърта волана на място, за да ме „изреже” отдясно.  Почти ми е влязъл в багажника. Типичен образ – голяма глава, която се върти на къс врат и гадна физиономия, която продължава да ломоти нещо. Вече не чувам какво.

Номерът му е с четири тройки, а мерцедесът – някаква спортна „класа”.  Явно поредният кретен, който бърка класата на колата си със своята собствена. Или компенсира оборския си произход с конски сили. „Сливнишкия герой, балканския гений… Ехе, на какви работи още е той способен!” Въобще, отзад ме псува еманацията на прехода – Ганьо яхнал двеста коня.

68-а бригада Специални сили
68-а бригада Специални сили

20… 19… 18… Вдигам поглед над огледалото. Там съм си сложил една нашивка –  орел с разперени криле пред парашут. Емблема от униформата на българските парашутисти от „68-а бригада специални сили” в Афганистан.  Подари ми я един приятел в Кабул. Свали си я от ръкава и ми я даде. А дали „класата” отзад знае, че с един шут мога да му откача голямата глава? Позеленявам от яд. Лицето ми сигурно вече е с цвета на нашивката, а между зъбите ми скърца софийският прахоляк. Гаден като кабулския.

10… 9… 8… „Класата” се е набутал в колоната отдясно и се наврял в нечий друг багажник. Виждам го в страничното огледало. Ще го изрежа и на следващото кръстовище ще му ковна едни спирачки отпред. На джи-пи-ес картата се вижда – улица „Софийски герой”. Само да ми излезе тоя нещастник… „Продължете… един… километър… и 500 метра… направо.” – услужливо припомня Калин Врачански. Е сега вече ше стане „Стъклен дом”. 3… 2… 1… Газ!

„Класата” върти гуми и излита. Аз, обаче, отпускам челюсти и потеглям плавно напред с учтив десен мигач. Точно сега и точно по ръбестите павета на „Цар Борис Трети” минава границата между нормалността и агресивния примитивизъм. Категорично отказвам да бъда „класа”, но признавам, че това всеки път изисква усилие. По принцип в общество, в което учтивото „добър ден” все по-често е лукс, желанието да набиеш на някого шут в главата се преодолява трудно. Въпреки това, макар че все още съм позеленял като нашивката над огледалото, продължавам бавно напред с десния мигач. Отваря се място и минавам в дясната лента – едно капковидно автомобилче ме пуска. Благодаря с аварийните мигачи и продължавам към склада за електроматериали.

Сещам се и за едно печално съвпадение – за историята на един 21-годишен електротехник, убит до колата, пред очите на годеницата си. Трагедията се разиграва през 1996 година, но не в България, а в Англия – страната на добрите обноски и учтивите разговори за дъждовното време. Годеницата на Стивън Камерън току-що е взела книжка и  отнема предимство на джип на изхода към магистрала край Лондон. Шофьорът на джипа изскача на следващия светофар и се нахвърля с псувни към момичето. С нея, обаче, се вози Стивън, който бързо излиза и след кратка разправия събаря с ритници озверелия човек на земята. Но поваленият е не кой да е, а наскоро излезлият от затвора рецидивист и убиец Кенет Ной. Той вади нож и намушква Стивън в сърцето, след което изчезва с джипа си.

А дали „класата” отпред не е някоя тукашна версия на Кенет Ной? По улиците на София и по новините на телевизиите напоследък шетат доста хора с многозначителни прякори. За разлика от Кенет Ной те така и не влизат в затвора, но пък много от тях носят оръжие. А какво са брилянтните ми шутове в сравнение с пистолет? С леко потна ръка минавам на четвърта и продължавам в дясната лента към следващия светофар. Капковидното автомобилче ме задминава отляво.

През 1996 г. Кенет Ной сякаш потъва в дън земя, но година по късно британската полиция го открива с променена самоличност в Испания. Британският съд го осъжда на доживотен затвор. А дали спящата в патрулките българска полиция ще си мръдне пръста за мен? Дали ще направи международна операция за издирване на „класата”? Или ще го чака сам да се предаде, когато му кефне – като братя Галеви, например? А на какво ли пък ще го осъди българският съд?

„Класата” наближава следващия светофар в лявото платно. Пред него няма никого. Изведнъж рязко набива спирачки и капковидното автомобилче зад него избягва удара на косъм. В последния момент то успява да мине вдясно и спира пред мен.

„Да ти е*а майката, мааа!!! Оооуууу!!!” „Класата” се е изравнил с автомобилчето и през отворения си десен прозорец псува жената зад волана. Чак сега разбирам. На предишния светофар е псувал нея, не мен. Вероятно го е засякла – сигурно както годеницата на Стивън Камерън е засякла Кенет Ной в Англия. Но жената по ръбестите павета на „Борис” е сама в колата си. Гледа право напред, докато „класата” продължава да ломоти и да й ръкомаха. Какво ли й минава през ума в този момент? Дали иска да раздава шутове като мен?

3… 2… 1… Газ! „Класата” пак върти гуми и изчезва. Аз тръгвам бавно зад жената с капковидното автомобилче. „Карайте… един… километър… и… двеста… метра… направо. След това… завийте… надясно.” Следващото кръстовище е улица „Житница”. Пак настигам „класата”. Светва зелено и той завива наляво към „Красно село”. Капковидното автомобилче продължава напред, а аз тръгвам надясно – към склада за електроматериали в „Овча купел”. Тръгнал съм натам, защото наскоро ми разбиха къщата и ми изтръгнаха почти всички кабели от стените. Разбрах, че ги горели и предавали медта за старо желязо. Сега ще си купувам нови, а от склада е по-евтино.

*Road Rage бяс на пътя

лято 2013

mrak

Деликатно за натиска, журналистиката и протестите. Едно интервю, което дадох за списание „Мениджър” на 15 август – ден преди в София да дойдат първите автобуси с контрапротестиращи и четири дни преди Ани Цолова и Виктор Николаев да напуснат бТВ. Интервюто води Елица Николова.

Съгласен ли си, че протестите #ДАНСwithMe реабилитираха журналистиката?

В някои отношения – да. Присъствието на прогресивни и мислещи хора на тези протести принуди всички големи медии да вложат повече усилия в отразяването им. Нито една уважаваща себе си медия не си позволи да си зарови главата в пясъка. Всеки журналист се хвърли да си върши работата независимо какъв е като позиция в медията – репортер, продуцент, оператор.

Какви медии имаме зависи ли от това какво гражданско общество имаме?

Не бива да се залъгваме, че няколко десетки хиляди души, образовани и технически грамотни, т.е. Интернет активни, са представителна извадка на обществото. Една огромна част никога не е ползвала Интернет, което значи, че обществените дебати не могат да се случват там. По време на февруарските протести масово се говореше за „исландския модел“. Фразата се подмяташе, без повечето хора да си дават сметка, че  моделът на тази малка страна се базира на изключително грамотно и Интернет-активно население, по брой сравнимо с населението на Пловдив или Варна. У нас реалността е съвсем друга – за по-голяма част от хората основният източник на информация и забавление остава телевизията. Когато един процес не попадне в новините, няма го и в дневния ред на обществото. Това е и парадоксално, и опасно.

Значи енергията в социалните мрежи не е заплаха за политическия комфорт? 

Заплаха е само до известна степен. Вярно е, че над два месеца политическият  естаблишмънт не може да прави каквото си иска, така както го е правил повече от 20 години. Но когато се стигне до избори, предсрочни или редовни, ще бъдем изправени пред този факт: телевизията остава основен източник на информация. И за това си дават сметка както хората във висшите етажи на политиката, така  и тези, които са обвързани със или са собственици на големи медии. За тях е от ключово значение да овладеят посланията в новините.

Каква е реалната форма на цензурата днес между властта, пазарът, автоцензурата, журналистическият морал?

Ако допреди 20 години е имало тотална цензура, наложена по линия на политическия строй, в сегашната реалност говорим за чисто икономически натиск. С уговорката, че  бизнес и политика в България са тясно преплетени. Ето защо изясняването на собствеността на медиите е от ключово значение. И още – важно е да се знае какво друго притежава собственикът на една медия. Тогава, при обсъждане на важни политически и икономически събития и процеси в обществото, става ясно дали публикуването или скриването на определена  информация има за цел да повлияе на формирането на мнение.

Разбира се, това не се отнася само за българската реалност. Когато живеех в САЩ в края на 90-те години, една от трите големи телевизионни вериги ABC стана собственост на медийния гигант в забавлението „Disney”. Преди нея, най-старата от трите вериги  NBC вече беше станала собственост на индустриалния гигант „General Electric”, а третата, CBS бе станала собственост на друг индустриален гигант, „Westinghouse”. Трите вериги са традиционни новинарски лидери и имат сериозно влияние върху формирането на общественото мнение.

Журналисти и специалисти по етика сериозно се тревожеха, че сливането на медии с  индустриални компании може да доведе до възникването на сериозни етични казуси в новините. И „General Electric”, и „Westinghouse” са производители на широк спектър технологични продукти – от самолетни двигатели до ядрени реактори и оръжие. Хипотетично, представете си ситуация, при която компанията-майка бъде уличена в незаконни практики при доставка на оръжие за Пентагона, например. Как биха отразили скандала в новинарската редакция, която е част от същата гигантска компания?  В случая с ABC, журналисти и експерти се тревожеха, че при новия собственик „Disney” акцентът в новините може да се измести в посока на забавлението за сметка на сериозните, тежки теми.

И все пак говорим за случаи, в които собствеността на медиите е ясна и публично известна. Тогава потребителите могат лесно да преценят в чии интереси работи определена информация, ако журналистите въобще си позволят в една силно конкурентна среда  да направят опит да наложат конкретна гледна точка или да премълчат друга.

Може ли журналистиката като категория да бъде по-изобретателна от цензурата?

Съвестта и изостреното чувство за справедливост са основите на тази професия. Следват фактите, източниците, проверяването и сверяването на информация… И когато принципите не се спазват, се получават съшити с бели конци истории, които рано или късно лъсват – особено бързо в очите на по-образованите зрители.

По принцип частните медии са бизнес, а основната функция на всеки бизнес е да печели пари. Новинарските редакции са част от медийните компании, но техният продукт – журналистиката – не може да бъде бизнес. Това е особеното в този бранш. То е ключът за успеха на една поливалентна телевизия в нормална пазарна среда.

Новините създават доверието в медията и това се отразява пряко върху гледаемостта на цялата програма. Затова и новинарските редакции трябва да бъдат автономни, в тях бизнесът не бива да се намесва. Обратното води до срив на доверието и съответния срив в гледаемостта.

Има и друга страна на проблема. Загубата на доверие кара зрителите да търсят информация от източници със съмнителен произход и да им вярват, само защото отговарят на техния мироглед. Това може да бъде пагубно, защото така градивният сблъсък на гледни точки изчезва. Остават омразата и убеждението, че някой някого иска да излъже.

Пример е любителското видео с белия автобус от нощта на сблъсъците около парламента от 23-и срещу 24-и юли. Авторът му упорито твърди, че кадрите доказват как стъклата на автобуса са строшени отвътре. Гледах видеото фрейм по фрейм, с очите на човек, който се занимава с телевизия почти 20 години. Нека се изразя така: ако бъда повикан като вещо лице в съда, няма да мога да кажа, че видеото доказва твърденията на автора. Но когато се появи във Фейсбук, то беше гледано хиляди пъти. Хиляди хора веднага му повярваха. За съжаление последвалата неадекватна реакция на МВР само увеличи гнева им.

Стигаме до въпроса за капаните, в които събития като тези протести могат да вкарат журналистиката?

В желанието си да ги подкрепиш, да покажеш, че си част от хората по площадите, или пък обратно – да ги заклеймиш и демонизираш, си в състояние да пуснеш силно манипулативна история. И тук е ролята на сериозните медии – да показват събитията от всичките им страни. В България под качествена журналистика често се разбира т. нар. коментарна журналистика, добре изразеното мнение на колумнист, в което обаче липсва сблъсък на равнопоставени тези. Като журналист си длъжен да дадеш гласност на различни позиции, за да може потребителят да има шанса да изгради информирано мнение. Другото е налагане – написано прекрасно, с интересен подход към темата, но едностранчиво.

В предишното ни интервю в тази рубрика, един млад журналист, Райко Байчев, определи езоповския език за ценна форма на комуникация, чрез която аз и ти можем да се разберем зад гърба на цензурата.

Така е, когато става въпрос за комуникация между колеги или в по-тесен кръг, който споделя едни и същи ценности и разчита метафорите по един и същи начин. Извън този кръг хората често схващат нещата буквално. Не беше ли такъв езоповски език показването на всички нелепи ситуации, едно към едно, с участието на Бойко Борисов? Оказа се, че неща, които сами по себе си са карикатура, за повечето зрители бяха нещо страхотно, симпатичен бабаитлък. Редицата гафове от гледна точка на дипломатическия етикет, всички тия рязания на ленти, топенето на къшеи питка в мед, бяха гротеска за хората, които разбират езоповския език. Но този подход не работи за по-голяма част от медийните потребители.

Когато преди две години Монти смени Берлускони в Италия, карикатуристите там се оплакаха, че ще изпаднат в криза поради липса на такава силна муза като бившия премиер. Какво е нивото на политическата карикатура у нас?

В новините правихме репортаж на тази тема и си спомням мнението на самите карикатуристи – че в България обектите на тяхната работа нямат никаква самоирония, изключително докачливи са – те се обиждат и започват да звънят в редакциите. Ако в Западна Европа отношението към това е съвсем нормално и леко, у нас не е така.

Какви медии или формати все още липсват у нас?

В българския ефир според мен липсват документалните филми. От години се опитваме да правим такова съдържание, но във времената на криза то се оказа лукс – става бавно, струва скъпо, в доста случаи няма много дълъг живот и не може да бъде заложено в праймтайма заради по-бутиковата си аудитория. Сега обаче възобновяваме рубриката „bTV Документите“ и започваме да работим по-активно в тази посока.

Срещаш ли се от времето на престоя ти в САЩ някакъв железен пример за това какво е журналистика?

Няма да забравя думите на Джим Кланси, дългогодишен водещ на CNN: „За мен е важно, че познавам този занаят от най-ниското ниво и още утре мога да бъда репортер. За мен няма значение, мога да правя всичко“. Това отношение е много важно. Първо си репортер и после всичко останало. Както в армията, първо си войник. В журналистиката е същото.

Dreamstime

архивът с кошмари

Russe wreck

„Само помни, че нещата, които пуснеш в главата си, остават там завинаги, каза той. Помисли за това. Но човек забравя някои неща, нали? Да. Забравяш онова, които искаш да запомниш и помниш онова, което искаш да забравиш.”(1) Баща и син търсят спасение в един умиращ свят в романа на Кормак Маккарти  „Пътят”.  Бащата пази сина си от въоръжени насилници, които ловуват хора, за да ги ядат. Опитва се да опази човечността му и понякога го кара да затваря очи. В умиращия свят ги заобикалят само кошмари.

Преди години един колега направи документален филм с  кадри, за които всички знаем,  но които са прекалено жестоки, за да използваме – служебния видеоархив на МВР от тежки катастрофи. Грозни, оплетени железа, които преди минути са били автомобили, и ярки късове червено, които са били живи хора. Филмът беше потресаващ. Шофирам почти всеки ден и почти всеки ден искам да стисна очи, за да не видя поредния кошмар – летяща кола, която почти успява да се превърне в куп железа или човек, който по чудо не се разпада на яркочервени петна. Архивът на МВР е брутален. Остава в главата завинаги.

През годините в главата ми са се натрупали и други образи – много по-меки, красиви, дори усмихнати. Тях също ги виждам често, докато шофирам. Лицата на хора, които са останали живи само в спомена от усмихната снимка. Като този на Съни от миналата седмица – момичето, което пиян таксиметров шофьор уби на спирка на „Цариградско шосе”. Тези образи са много, но не са шокиращи като архива на МВР. Едва ли биха могли да впечатлят насилници, въоръжени с автомобили.

Станислава Асенова - Съни (сн. btvnews.bg)
Станислава Асенова – Съни (сн. btvnews.bg)

Нашият свят може да бъде не по-малко кошмарен от този на Маккарти, щом като толкова малко хора се трогват от красива усмивка, от пешеходна пътека отрупана с рози или пък от майчина ръка, която гали гравирана снимка на надгробен паметник. Всъщност вече съм убеден, че някои хора забравят човечността си, щом седнат зад волана. Защо иначе шофьор ще изпие безброй „менти” и след това ще се метне да кара? Човечността е отношение към живота на другите.

Не разчитам на човечност по българските пътища.  Прилагам т. нар. „защитно шофиране”  – очаквам всички да карат в нарушение и така предугаждам катастрофи. Не очаквам някой пред мен да даде мигач при смяна на лента; предполагам, че летящата към кръстовището кола няма да спре на стопа и вероятно ще ме удари странично; убеден съм, че мотористът не ме вижда в огледалото си… Не знам дали въобще терминът „защитно шофиране” съществува в България. В САЩ е утвърден принцип – „defensive driving”. Думата „defensive” се превежда и като „отбранителен”. Отбранително шофиране.  Вероятно това е по-точно за България. Методът работи, но ужасно ме уморява. Но пък съм жив. За съжаление „отбранителното шофиране” не би могло да помогне на Съни. Тя просто е чакала автобус на спирката и не е имала никакъв шанс. Уби я таксиджия, оставил човечността си при приятелите на масата с ментата.

Разбрах, че преди години на таксиметровите шофьори са пускали служебния видеоархив с катастрофи на МВР, преди да излязат на работа. Вкарвали са им шокиращи образи в главите, за да не забравят човечността си. Това е парадокс, но архивът с кошмари днес би бил полезен за всички. Особено когато трагедиите с усмихнатите хора, останали само на снимка, явно нямат никакво значение.

(1) Cormac McCarthy, The Road (New York: Vintage International, 2006); p. 12.

бърз анализ на магията

Billboard "Магията на Коледа"

„Магията на Коледа” се извисява над едно софийско кръстовище. Симпатичен млад господин е прегърнал отзад симпатична млада дама, която е легнала и се усмихва с притворени очи. На билборда пише, че магията на Коледа е „винаги на мода”. Това е част от празничната рекламна кампания на голям софийски мол – снимка в стил „сексът продава”, рекламен девиз и игра на думи. Въобще, стандартно послание в традицията  на „културата на желанията”. За да обясня какво всъщност ме притеснява в този билборд, искам да ви припомня една от легендите за магията на Коледа, която е на повече от 1700 години и води началото си от истински хора и събития.

В края на трети век от новата ера в средиземноморския град Патара живял беден баща на три дъщери. По онова време градът бил част от най-източните провинции на Римската империя, а днес руините му се намират в областта Анталия на анадолска Турция. След поредица от несгоди бащата бил разорен и отчаян. Затънал в дългове. Той нямал пари за зестра и не можел да омъжи дъщерите си. Трябвало да се раздели с къщата си, а момичетата – да продаде в робство. Те щели да станат проститутки.

По същото време в град Патара живял един друг човек, който е останал в историята с името Никола. Днес всички го наричаме свети Никола или свети Николай Чудотворец заради извършените от него приживе добрини. Никола бил роден в християнско семейство и по-късно станал епископ на съседния град Мира. В онези години  християнството все още не било официална религия в Римската империя и вярващите били подложени на жестоки гонения.

За разлика от бедния баща, Никола бил заможен. Родителите му починали рано, но му оставили значително богатство. Един ден Никола разбрал за съдбата на бащата и трите му дъщери. Той намерил къщата му и през нощта хвърлил през прозореца кесия с жълтици. На другата нощ хвърлил втора кесия, а на следващата нощ – трета. В последната нощ бедният баща успял да догони Никола по улицата и видял в него Божи пратеник, който му попречил да извърши грях.

Според една от версиите на легендата Никола хвърлял по една кесия с жълтици в навечерието на всяка нова година, когато дъщеря навършвала пълнолетие. Според друга, веднъж той хвърлил кесията през комина. Тя паднала в изпрания чорап на едно от момичетата, оставен край огнището да съхне. Оттук води началото си традицията на Бъдни вечер пред камината да се оставят чорапи, а също и традицията на коледните подаръци въобще. В крайна сметка благодарение на добрината на Никола бедният баща не продал дъщерите си за проститутки и успял да ги омъжи.

Billboard

Сега нека се върнем на билборда с „магията на Коледа”. Нещо да ви притеснява? В защита на „магьосниците”, създали тази реклама, ще разкажа продължението на историята на свети Никола – този път не като легенда, а като поредица от исторически факти. Мощите на светеца били откраднати от гроба им в Мира около седем века след смъртта му. Те привличали в града богомолци и се славели с това, че от тях излиза вълшебно миро. Кражбата била поръчана от търговци от южноиталианското градче Бари. В ранното средновековие търговията с християнски реликви в Европа била процъфтяващ бизнес, а поклонничеството – ранна форма на това, което днес наричаме туризъм.

През 1087 г. търговците от Бари изпратили кораб с наемници през Средиземно море до далечната Мира със задачата да откраднат чудодейните мощи и да им ги донесат. Издигнали и внушителна катедрала, в която да ги подслонят. Надеждите им се оправдали. Тленните останки на свети Никола и до днес са основно перо в икономиката на градчето, а мирото от тях е добър бизнес.

Парадоксалното е, че благодарение на кражбата по поръчка добрините на свети Никола постепенно се прославили и се превърнали в част от празничната  митология, която наричаме „магията на Коледа”. Самията светец днес е по-познат като Санта Клаус или Дядо Коледа, който неуморно раздава подаръци. Очевидно някои магии са винаги на мода. Някои тях са истински чудеса, а други – обикновени търговски трикове.

Честита Коледа.

коледа и бедния ричард

Дойде декември и американците щурмуваха моловете. А заедно с първия сняг по новините заваляха и избелелите клишета  за “коледната треска”, “шопинг-истерията” и подаръците. Всъщност, американците щурмуваха моловете по традиция още в края на ноември, а през декември ги щурмуваха българите. Съответно компаниите за бързи кредити започнаха да отчитат станалия традиционен предколеден бум на желаещи да плащат жестоки лихви. В тазгодишната “коледна треска” искам да ви разкажа за един литературен персонаж от 18-и век – Бедния Ричард. Той не е много известен у нас, но с него израстват първите заселници в колониите, които по-късно през същия век ще се превърнат в Съединени американски щати.

Poor Richard's Almanack, 1739; US Library of Congress
Poor Richard’s Almanack, US Library of Congress

“Бедните имат малко, просяците – нищо, богатите – много, а достатъчно – никой.” – казва персонажът през 1740 г. в популярния тогава “Алманах на Бедния Ричард”. Алманахът излиза всяка година в продължение на четвърт век и по онова време е бестселър. В него са включени всякакви неща – от календари до практични съвети, а Бедния Ричард призовава с пословици заселниците към спестовност, трудолюбие и добродетел. “Рано в леглото, рано на крак, прави човека здрав, мъдър, богат.” – пише в алманаха от 1758 г. Много от заселниците са бедни, а онова, което днес е Америка, тогава е огромно пространство с тежък климат, което тепърва предстои да бъде колонизирано.

Зад псевдонима “Бедния Ричард” стои Бенджамин Франклин – реален герой от историята на САЩ, който не е нито беден, нито неизвестен. Писател, държавник, дипломат, учен, откривател – Франклин е една от ярките фигури на Просвещението. Той е един от хората, които американците наричат бащи-основатели – 56 личности, чиито подписи стоят под Декларацията за независимост от 4 юли 1776 г. Парадоксът е, че два века по-късно създадената от тях държава-мечта са превръща в символ на разхищение, а “Бедния Ричард” е най-вече лицето на банкнотата от сто долара.

100 US Dollars Front

“Ние трябва да превърнем Америка от култура на нуждите в култура на желанията.” – пише два века след Бенджамин Франклин един много по-малко известен от него американец. Днес Пол Мазур е познат само в определени професионални кръгове. Той е един от бащите на съвременния маркетинг. Негова е концепцията, че маркетингът представлява доставяне на стандарт на живот. “Хората трябва да бъдат обучени да желаят, да искат нови неща, дори преди старите да са били напълно консумирани.” – казва Мазур в началото на 20-и век. “Ние трябва да оформим нов манталитет. Желанията на човек трябва да засенчат нуждите му.” (1)

Бизнес-партньор на Мазур е Едуард Бернайс – племенник на Зигмунд Фройд и основоположник на съвременния Пи Ар. Той използва откритията на чичо си и създава нови похвати за масово убеждаване, базирани на подсъзнателните импулси, а не на логиката. На тези похвати днес до голяма степен дължим консуматорската истерия, подклаждана от реклами – желанието да купуваме символи на стандарт, които до вчера дори не сме и предполагали, че съществуват. У нас истерията достига пика си по време на “коледната треска”.

2 US Dollars Back

Образът на Франклин присъства и на друга американска банкнота – рядката купюра от два долара. На гърба й са всички бащи-основатели в митологичния момент на подписването на Декларацията за независимост (пробвайте да откриете “Бедния Ричард”).  На лицето е авторът на текста на Декларацията Томас Джеферсън. Преамбюлът на Декларацията е синтез на основните принципи на Просвещението и си струва да му обърнем внимание в контекста на “коледната треска”:

“Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с определени неотчуждими права, че сред тези права са Животът, Свободата и стремежът към Щастие.” Тъжната ирония е, че два века по-късно стремежът към стандарт на живот едва ли носи свобода и щастие, а “културата на желанията” обикновено води до тежка зависимост (вижте пак написаното по-горе за кредитите).

И ако още смятате, че тук става дума само за САЩ, погледнете по-внимателно рекламите по телевизията и помислете дали наистина имате нужда от вещите, които те рекламират. А ако живеете в по-голям град, огледайте хората в близкия мол или магазин за техника. И ако още изпитвате желание да се отдадете на “коледната треска”, помнете съветите на Бедния Ричард: “Ако желаеш много неща, многото ще ти се струва малко.” И още: “Купувай онова, от което нямаш нужда и скоро ще продаваш същественото.”

(1) Al Gore, The Assault on Reason (New York: Penguin Books, 2007); p. 94.

shit wind (english)

The dust-covered Humvee roars down the busted road lined with dirty, yellowish vendor shacks. The people on the sides also seem covered with yellowish dirt. A hill rises on the left side, with little mud houses perched on top of each other. Yellow dust columns are dancing around them – tiny tornado whirls chased by the wind. “Shit wind,” says the Doctor and chuckles. “All the shit here pours right on the street. When the air hits 40 degrees (104 F) it dries out in half an hour and turns into dust. Then the wind picks it up and they breathe it. That’s why the Americans call it shit wind.” The Doctor buries his salt-and-pepper moustache into his Afghan scarf. The black-and-white fabric has turned dirt-yellow too.

The Doctor and a whole convoy of troops picked us up from the airport and are escorting us trough Kabul to a military base. They call him the Doctor because he is a military surgeon. There are two civilians in the Humvee – newspaper reporter Angarev and I. “Petkov,”Angarev says, apparently worried. “Do you… like… have one more scarf?” I don’t. I only took one from Sofia because we were supposed to stay in Kabul for only a couple of days. I’ve wrapped my mouth and nose tight with a few layers of the fine cotton fabric. Dusty combat boots thump around between Angarev and me, as the machine gunner fiercely spins the turret above. His face is wrapped in a scarf as well. Everything inside the Humvee is covered with a layer of fine yellowish dust. The armored windows may be able to stop an AK bullet but they provide no protection against shit wind.

Afghanistan Patrol
On patrol, Afghanistan 2010

Angarev and I served in the army together. That’s why we call each other by surname. I feel a little guilty I didn’t think of telling him about shit wind before we left for Kabul. I promise to buy him a scarf as a present as soon as we stop at the base. It’s the first time for him here and the fourth for me. Last time I was here alone – no troops or guns around. I walked around the little houses up the hill. I even stopped by for tea in one of them. There are no streets up there, only dusty tracks. Each house has an internal toilet and a pipe that sticks out to a brownish baked-up pile. The shacks are very clean inside. But outside there’s shit wind.

I was going home from work yesterday. I usually go through this little playground – by Sofia’s 22nd school. It’s sunny and warm. The snow has melted away but the trees are bare and the city is still ugly, the way it always is just before spring. Three kids are sitting in the playground’s sand pit, digging away with little toy-shovels. Their mothers are smoking, perched on the benches around. The street that leads away from it is covered with dog feces – dozens of them, everywhere. All of a sudden the wind picks up and fills the air with dust. Shit wind. That’s how it’s going to be all spring long. And all summer long. Kabul used to be a wonderful city too – a mix of Western and Oriental architecture, broad boulevards and even trolleybuses. There were centennial woods around it too. And the streets of Sofia used to be washed regularly. It was clean. We still have the Vitosha forests, though. That’s nice.

“Many people here are infected with hepatitis A,” the Doctor says through the scarf and nervously looks around, as the Humvee roars against the afternoon traffic. “The virus can survive temperatures of up to 60 degrees Celsius (140 F) and it flies on the wind.” Angarev has managed to dig out a woolen scarf out of his luggage and has wrapped it around his face. The machine gunner’s combat boots angrily shift around, puffing up yellow dust clouds inside the vehicle. His long shadow outside waives its arms over people, motorcycles and shabby Toyotas.

shit wind*

Прашасалото хъмви реве по разнебитения път с потънали в жълтеникава мръсотия сергии. Хората отстрани сякаш също са покрити с жълтеникава мръсотия. Отляво се издига хълм с накачулени къщички от камъни и кал. Между тях танцуват жълти стълбове прахоляк – малки спирали торнадо, вдигнати от вятъра. „Шит уинд.” – вика Доктора и се хили. „Тука всичките лайна се изсипват на улицата. Като стане 40 градуса, за половин час изсъхват и стават на прах. После вятърът ги вдига и си ги дишат. Затуй американците му викат шит уинд.” Доктора заравя прошарения си мустак в черно-бялото афганско шалче. И то е станало жълтеникаво.

Доктора и цяла колона военни ни взеха от летището и ни карат през Кабул към военна база. Викат му Доктора, защото е военен лекар. В хъмвито сме двама цивилни – аз и колегата Ангарев. „Петков,” – вика Ангарев притеснен. „Абе… имаш ли още едно шалче?” Нямам. Взех си само едно от София, защото сме в Кабул само за 2-3 дни. Увил съм си добре устата и носа с тънкия памук на няколко ката. Между мен и Ангарев трополят кубинките на картечаря, който се върти отгоре на купола. И той е увит с шал. Цялото хъмви е пълно с жълтеникав фин прах. Бронираните стъкла може и да спрат куршум от калашник, но от шит уинд няма спасение.

С Ангарев се знаем от казармата и затова си викаме на фамилия. Малко съм гузен, че не се бях сетил да му кажа за шит уинд, преди да тръгнем за Кабул. Обещавам да му купя шал за подарък, веднага щом спрем в базата. Той идва за първи път, а аз – за четвърти. Предния път ходих сам между къщичките нагоре. Даже влизах в една на гости да пия чай. Между тях няма улици, а прашни пътеки. Имат си и вътрешни тоалетни. От всяка къщичка стърчи тръба, която води до спечена купчина на пътеката. Вътре къщичките са много чисти. Отвън, обаче, шета само шит уинд.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Квартал “Дех Мазанг”, Кабул, 2007 г.

Вчера се прибирах от работа към вкъщи. Обикновено минавам през градинката до 22-ро училище. Пече слънце, топло е. Снегът се е стопил, но дърветата са голи и все още в София е предпролетно грозно. В пясъчника на градинката седят три дечица и ровят с лопатки, а майките им пушат на съседните пейки. Цялата улица нагоре е осеяна с кучешки изпражнения – десетки, навсякъде. Изведнъж духва вятър и въздухът става прашен. Шит уинд. Така ще е цяла пролет. И цяло лято. Преди гражданската война Кабул също е бил прекрасен град – с европейска и ориенталска част, с широки булеварди, дори и с тролеи. С вековни гори наоколо. А едно време в София миеха улиците редовно. Беше чисто.

„Тук много хора са заразени с хепатит А.” – казва Доктора през шала и нервно се оглежда, докато хъмвито реве срещу следобедното задръстване. „Вирусът издържа до 60 градуса и лети по вятъра.” Ангарев е успял да измъкне от багажа си зимен шал и се е увил с него. Кубинките на картечаря гневно вдигат жълтия прах в купето, а издължената му сянка отвън ръкомаха върху хора, мотоциклети и раздрънкани тойоти.

*Shit wind – лайнян вятър

Публикувано в btvnews.bg на 28.03.2011

в косово, но не на война

Шосето се вие из живописна клисура, която напомня на Стара планина – прохладна широколистна гора и зелени заоблени възвишения. „Бал-кан – означава мед и кръв на турски.” – казва доктор Агим Сичеца и натиска спирачките преди поредния завой. „Дори да е само съвпадение на думи, така си е за целия ни полуостров. Сладко място е, но за да живееш тук, трябва да пролееш много кръв.” Връщам се към България през Шар планина след седмица в Призрен, южно Косово. Доктор Сичеца ме кара обратно с колата си към границата с Македония от другата страна на билото. Не иска дори и да чуе предложението ми да му платя бензина. „Вие сте наши гости. Не е редно да плащате за гостоприемство.”

Това е второто ми пътуване до Призрен. За първи път отидох като военен репортер през 2006 г. – годината, в която администрацията на тогавашната автономна област официално заяви, че смята да обяви независимост от Сърбия. По това време белезите от погромите срещу косовски сърби от март 2004 г. бяха още пресни – косовски албанци бяха разрушили стотици сръбски къщи и десетки православни черкви, много от които в Призрен. Обиколката из калдъръмените улици на 130-хилядния град тогава бе като разходка по яйчени черупки– нащрек, по светло и с военен ескорт от  мироопазващата мисия на НАТО КФОР.

Призрен, сръбския квартал, 2006 г.
Призрен, сръбския квартал, 2006 г.

Пет години по-късно, пътят през Шар планина е същият, но духът на Призрен не е. Този път тръгвам от България не като репортер, а като участник във фестивал за документално кино. Макар и без военни, очаквам същите предпазливи разходки. Още повече, че при тръгването ми от България в края на юли, на границата със Сърбия в северно Косово избухнаха сблъсъци между сърби и косовски спец-полицаи, при които беше убит един полицай.

Пътят с кола от София отнема около 8 часа: приблизително 4 часа до Скопие и още толкова до Призрен. Разбира се, втората част може да бъде значително съкратена, ако ви транспортира косовски шофьор. Организаторите на фестивала са пратили на групата ни – българи и македонци – две леки коли – жълт „Фолксваген Голф-3” и сребриста „Алфа-Ромео” с кюстендилска регистрация. Качвам се в жълтата „тройка” с шофьор на име Маки и придружаващ го представител на организаторите – 17 годишния Крешник. Броени минути след старта осъзнавам, че „Голфът” не случайно е ключов елемент в  пернишката митология. Още няколко минути по-късно със съжаление се сещам, че съм забравил да си направя застраховка „Живот”. През целия път, увит около билата на Шар планина, скоростта на Маки не пада под 100 км/ч., а дистанцията до кюстендилската регистрация на „Алфата” отпред е закована на застрашителните 2-3 метра.

Отчаяно натискам въображаеми спирачки на задната седалка, а Маки гневно цъка с език, докато във виражите ни изпреварва поредното летящо „БМВ”. „Ето заради такива шофьори в Косово стават толкова катастрофи.” – извинява се Крешник на брилянтен английски. Разбирам, че тази година завършва гимназия. Живял е една година в САЩ и смята отново да заминава натам, за да следва. На няколко пъти се разминаваме с дълги колони автомобили с надути клаксони и развети албански и косовски знамена, балони и ленти. „Това е сватба.” – казва Крешник. Учудва ме, че толкова хора се женят във вторник. „През юли и август сватби има всеки ден.” – обяснява Крешник докато профучаваме край препълнени коли с номера от Германия, Швейцария и Италия. „Само тогава всички роднини могат да се съберат в Косово от цяла Европа.”

Призрен, 2011 г.
Призрен, 2011 г.

Пристигаме в Призрен по залез. Центърът на града е същият, какъвто съм го запомнил – симпатичен, по балкански „битов” и не чужд. Къщичките с наддадени горни еркери и калдъръмените улички донякъде напомнят за Копривщица. Но към 19 часа избухва какофония – започват да ехтят провлачените напеви на мюезините в близо 30-те джамии из града. Тонколоните по минаретата се надвикват помежду си в предпоследната от петте задължителни молитви за деня.  При тази страшна врява очаквам нещо да се случи – най-малкото дворовете на джамиите да се изпълнят с хора. Нищо такова. Тонколоните с попмузика от многобройните заведения наоколо доста успешно заглушават тези от минаретата. Стотиците хора, седнали на кафе, невъзмутимо продължават да си говорят. Вечерта в Призрен започва.

Призрен, Гази Мехмет хамам, 2011 г.
Хамам на Гази Мехмет Паша

Призрен е разположен в северозападните подстъпи на Шар планина, по течението на река Лумбарди. В ранното средновековие той е православен епископален център, а също и административно и културно средище на средновековна Сърбия. През 13 век градът е част от Второто българско царство – завладян от Цар Иван Асен II заедно с териториите на днешните Албания, Косово и Македония. По време на Османската империя Призрен е културен и търговски център, в който консулства имат Австро-Унгария, Англия, Франция и Русия.

Църквата Свети Спас, 2011 г.
Църквата “Свети Спас”

Всички епохи са оставили впечатляващи паметници – древната крепост Калая надвиснала над града от Шар планина, средновековните черкви пръснати навсякъде,  джамиите и турския хамам в центъра. За съжаление последните десетина години са жигосали почти всичко. Къщите в сръбския квартал на хълма под крепостта още зеят опожарени и изоставени след погромите от 2004 г., а повечето църкви са затворени и под охраната на косовската полиция.

Въпреки белезите от войната, градът кипи от живот. В него има особен дух, който си струва да се усети – духът на младата държава, чиито граждани искат независимостта им да бъде призната от всички. В последната седмица на юли в града има стотици гости от цяла Европа. Тогава Призрен живее с фестивала за документално кино „Докуфест”. Хората се тълпят пред импровизирани киносалони на открито, за да гледат документални и експериментални филми. „През юли всичко е „Докуфест”.” – казва Крешник, който е един от много ученици-доброволци в организацията на фестивала. „За нас това е празник, кулминацията на лятото – щастливи сме, че идват хора от цяла Европа, дори от САЩ.” Затова седмицата на „Докуфест” е и най-доброто време за пътуване до Призрен. Сякаш тогава тук всичко работи за гостите – както чужденци, така и местни хора, прибрали се за почивка със семействата си от работа в западна  Европа.

Река Лумбарди през нощта.
Край река Лумбарди през нощта

Всяка вечер централната улица край реката прелива от хора на видима възраст между 15 и 20 години. По-възрастните обикновено говорят немски, а по-младите – и английски. Десетките ресторанти и кафенета винаги са пълни до късно след полунощ. Храната е евтина и много вкусна. Тук човек може да хапне кюфте, кебапче или плескавица, направени с кайма от месо, от която не боли корем.. Кебапчето е 30 евро-цента,  кюфтето – 70, а плескавицата – 3 евро. Мой колега от Кипър се зарича до края на фестивала да яде само телешки пържоли. „Тук са по 8-9 евро и са пресни, а в Кипър са по 25-30 евро и са замразени.” Има и шопска салата, разбира се, както и бюрек и баклава, които се продават в малки пекарни и сладкарници.В един от ресторантите край реката келнерът кърши ръце заради проблем с тоалетната. Притеснено ни обяснява, че често спират тока и водата: „Kosovo, Kosovo… Electricity, water, toilet – kaput.” След това носи бутилка шардоне. „Това е от фабриката на двама братя албанци, които живеят в САЩ.” – обяснява гордо и отваря шишето с етикет „Стоун Касъл”. Виното е от долината на югозападния косовски град Раховеци (Ораховац) – развит винарски регион от годините на бивша Югославия, който днес бавно се съживява. Шардонето е чудесно. Скоро е направило пробив и на пазара във Великобритания, заедно с червено вино от местния сорт вранац. На другата сутрин купувам няколко бутилки от супера отсреща за подарък в София.

В последната седмица на юли усещането в Призрен е като това, което съм запомнил от  Созопол и Несебър в първите години на демокрацията в България – много усмихнати хора по улиците, ниски цени и все още липсващи парвенюшки заведения и показност. Усещането се допълва и от настаняването. Хотелите в Призрен се броят на пръсти и свободни стаи трудно се намират. Затова по време на „Докуфест” с колегите ми спим на квартири в къщи из центъра. Аз съм настанен в дома на семейство на стругар и медицинска сестра. По традиция, позната ми и от България, обувките тук се събуват пред входната врата. По рафтовете в стаята ми са наредени издания на Корана, учебници по икономика и английски, както и снимки на момиче – една от двете дъщери на семейството, които учат в университета в Тирана, Албания. Хазяите говорят сръбски и познават България. Като повечето местни хора на тяхната възраст говорят за войната, за Сърбия и независимостта на Косово, както и за съседна Македония – взривоопасни теми, в които като гост предпочитам да бъда предимно слушател. Въпреки сладкия чар на града и усмивките на жителите му, човек не може лесно да се отърси от пресния спомен за кръвта и тежката балканска история.

Паметник на Джеват Бериша, Армия за освобождение на Косово
Паметник на Джеват Бериша, Армия за освобождение на Косово

„Всичко беше заради парите. Докато Югославия беше богата, нямахме проблеми в Косово.” – казва доктор Агим Сичеца докато пътуваме обратно на изток през Шар планина за Македония. Като ортопед се е нагледал на ужаси по време на войната в края на 90-те. „Парите не знаят граници. Албанците купуваха калашници директно от заводите в Крагуевац. Сърбите им ги продаваха.” Минаваме през курорта Брезовица на билото на планината – известна ски-дестинация в годините на бивша Югославия. Архитектурата на изоставен хотел в центъра ми напомня за  Боровец. Питам защо всичко е толкова запуснато. „Околните села са населени със  сърби.” – отговаря докторът. „Затова и косовското правителство засега не иска да инвестира нищо тук.” Погледът на властите в Прищина е насочен на запад. Наскоро приключи строежът на т.нар. „патриотична магистрала” –  170-километрово, четирилентово  трасе на стойност един милиард евро, свързващо новата държава с Албания. Вместо за шест часа, сега вече до адриатическото крайбрежие и пристанището Дурес се стига за два.

Пътят през Шар планина е стар, на места има и дупки. Все пак тази тъжна реалност има и положителна страна. Липсата на инвестиции е запазила планината непокътната, на места девствена. Въпреки това, виждам и недвусмислени знаци, болезнено познати от нашия Пирин и Банско. На билото до Брезовица вече има багери, бетон и вили в алпийски стил. При предишното ми идване преди пет години тук имаше само стадо овце и голи ливади. Доктор Сичеца казва, че има план за строеж на лифт от Призрен. „Ще го строи турска компания, но засега планът е замразен.” Пак се сещам за значението на думите „бал” и „кан” на турски. Казвам на доктора, че всичко наоколо ми изглежда логично и малко тъжно. Той се усмихва и повтаря: „Парите не знаят граници.” Казвам му да води четирите си деца по-често в Шар планина, докато гледките са все още непокътнати и сладки.

Публикувано в списание “The Explorer”, ноември 2011 г.

войници

През лятото на 2008 г. пътувах в САЩ с вътрешен полет от Атланта до Ричмънд – в малък и препълнен самолет, от огромно международно летище към малък южняшки град. С останалите пътници се качи и един войник – в познатата сивкава униформа „на пиксели”, със светлобежови, прашни кубинки и лице с прашно слънчев тен.

„Дами и господа, добре дошли на борда.” – прозвуча гласът на стюардесата – спокоен, с отворена интонация, типично по южняшки. „С нас за дома лети един от нашите герои. Преди да закопчаете коланите, нека всички го поздравим.” Войникът се сви на седалката си, а самолетът избухна в овации.

Разказвам това, защото за съжаление то никога не може да се случи у нас. Близо 500 български войници рискуват живота си в Афганистан, защото там ги е изпратила България. Но те са герои само за своите близки, а за почти всички останали, те… просто са там.

В момента трима наши войници от базата в Кандахар са на лечение във Военномедицинска академия в София. Двама от тях все още са на легло. Единият отвори очи за първи път преди броени дни. Тримата бяха ранени при ракетната атака срещу базата на 24 януари.

„Няма ли вече да дойде пролетта?” – пита младши сержант Александър Александров. Само преди две седмици лекарите предпазливо казваха, че за живота му още има опасност. Шрапнел от талибанската ракета попадна в главата му и в дните след взрива мнозина казваха, че вероятно няма да оцелее. Днес при него в стаята в клиниката по ортопедия и травматология са майка му и жена му. Той постоянно ги пита за пролетта, защото лекарите са му казали, че напролет отново ще може да ходи.

На гости в стаята на Александър идва редник Явор Иванов. Той е настанен в клиниката по пластична хирургия няколко етажа по-нагоре. „Ще се оправиш! Щом сме стигнали дотука, няма страшно.” – казва Явор. Александър не помни нищо от взрива. Няма как да помни и престоя си в болниците в базите Кандахар и Баграм, както и в Ландщул, Германия, защото изпадна в кома веднага след експлозията.

„И аз не помня много от болницата в Кандахар.” – признава Явор. „Имаше много хора, но от морфина ту идваш в съзнание, ту излизаш.” Но други помнят как в болницата той е питал само дали другите са добре. Днес е ред за поредната пластична операция за възстановяване на левия му глезен. Предстоят още няколко такива операции, защото фините кости в тази част на крака му бяха раздробени от шрапнел. „А дали между операциите лекарите няма да ме пуснат да си отида до вкъщи?” – пита Явор, докато върви с патериците по коридора към стаята си.

В съседна стая в клиниката по пластична хирургия лежи ефрейтор Йордан Петков. Засега му разрешават да ходи само от леглото до прозореца. „Не ми дават да ходя. Защо?” – пита Йордан с нескрито разочарование. „За да може присадената кожа на крака ти да зарасне.” – обяснява майка му – медицинска сестра, която се грижи за него откакто е в болницата. На Йордан е присадена кожа на дясната подбедрица, взета от бедрото. Той преживя и коремна операция, след като шрапнел мина през гръдния кош и корема му.

Месец след ракетната атака в Кандахар Афганистан отново изчезна от дневния ред на българските медии. От вниманието на българските зрители и читатели изчезнаха и българските войници там – около 250 в Кандахар и още приблизително толкова в Кабул. Те отново са герои единствено за своите близки, които всяка вечер гледат със свито сърце новините. „Ние тук сме забравени.” – каза офицер, с когото говорих в Кандахар преди месец. „Идваме за шест месеца – не знаем какво става в България и в България не знаят какво става с нас. Най-тъжно беше на Коледа. Всички други получиха картички, подаръци. Ние – не.”

Броени седмици преди други светли православни празници – Великден и Гергьовден – навярно е време да се замислим дали отдаваме заслуженото внимание на нашите войници на мисия. От нашата подкрепа имат нужда както ранените на лечение във ВМА, така и всички останали, които в момента са в Кабул и Кандахар. Също като американския войник на път за дома в Ричмънд те изпълняват мисии заради семействата, професията и родината си. И също като американския войник те заслужават овациите на сънародниците си.

25 февруари 2010 г.

Разказ за съдбата на войниците, ранени в Кандахар през януари 2010 г., можете да гледате тук:

"Поражения", bTV Репортерите, 13 март 2011 г.
“Поражения”, bTV Репортерите, 13 март 2011 г.